неделя, 26 юли 2009 г.

Concerto amoroso



Очакване

Търкулнах
ябълката на живота
в твоите ръце се спря

Пътувам
към себе си
но най-напред срещам теб

Измислям те
рисувам лика ти –
след миг ти идеш насреща

Не питам
как в това море от хора ще те открия
знам за мене се роди

Далече си
а по всички пътища
крачиш с мене


Среща

Дали ако цял ден
изричам името ти
най-сетне ще дойдеш

Тичаме из росата
щастие се сипе
по глезените

Живееш
пулсираш в обичта ми
живееш два живота в един

Спаси ме
от безлюбието
от ужаса да бъда само себе си


Гледам звездите
а те не за тайните си
за тебе ми говорят



Любовни нощи

Гъвкавата мелодия
на тялото
в ръцете ми звучи

Голи
телата и душите един пред друг
събличаме света

На рамото
ми спиш
и пак те сънувам

Заспиваме прегърнати
вселената
над нас грее утешена

Вълшебна нощ
а после
накъде?!



Споделяне, огорчение

Наказан съм така жестоко
последен грешник
с любов несподелена

Господи
защо все някой бяга
или съм аз или си ти

Аз съм онова
което остава
и след всичките загуби

Не ми говори
с глас студен
можеш да ме убиеш

Миг обич
осмисля години
безлюбие


Спор

Досада облаци от скука
очите ти са натежали
от безлюбие

Махни се
наситих се на скръб
и ти не ме спаси

Хлопна вратата
след теб остана да кънти
гневът ти

Гневиш се недоволстваш
губиш време
Кога ли ще обичаш?!

Събирам те парченце по парченце
от местата където бяхме заедно
любовни отломки


Самота

Не изрекох
ни една от болките
а само твойто име

Земята
под краката ми избяга не може
тъгата ми да понесе

Копнееш за вечността
давам ти я
в свойте думи

Отмъстих ти
превърнах те в
стихотворение

Простих на Бога
че ме създаде смъртен
защото тебе срещнах


ФИНАЛ


Врата ли съм
та чакам
нежна някоя ръка да ме отвори

Тишина ли съм
че в тебе
зазвучавам

Вълна ли съм
че при тебе
непрестанно се завръщам

Море ли съм
че своята безкрайност утешавам
в бреговете на обичта ти

Имам и нямам име
позови ме за да те позная
изречи ме за да се родя...


Любовна история разказана в хайку стихове

НАДЕЖДАТА


НАДЕЖДАТА

С хартиено коробче
морето
да прекосиш

Мамещата далечина


Морето шепне
когато за любов
говори


И бистротата лъже
светът е
тъй неуловим



Далечен залез
картичка красива
изпратена на друг

Обичта -
в дълбините тиха неизменна
бунтуват се вълни отгоре



Колкото и да питам
само тишината
отговаря

Всеки път
с различна тишина
посрещаш ме море



Море ли съм
че своята безкрайност
в бреговете ти завръщам

Вълна след вълна
до хоризонта море
разлиствам книга


Море или небе
безкрайността край
моята прашника



Тихо море
Твоята сълза
за този свят


Настоявам
обичам те обичам
макар всичко на пясък да се пише

сряда, 22 юли 2009 г.

Гледам те...




Гледам те
как сваляш прането
как слагаш щипките по простора
след гнева
и обичта ми към теб възвръща гласа си

не съм забравил как да те обичам

Трябва?!



Трябва ли?! Трябва!”

Лудвиг ван Бетховен

Трябва?! –

онова което е необходимо
за онова което е ненужно
но с което все пак всичко се спасява –
          
              ти самия
                   и света
                         остава


                     ето го

                        ТРЯБВА!




ЖВОТЪТ СЕ ИЗБИСТРЯ


I

ЖВОТЪТ се избистря
до смисъла на капка
от пълноводната река
с бушуващи води и чести пристипи на страст неудържима

най-важното
остава
непокътнато в
чиста капка




II


СТРЕМГЛАВО рукнали
водите
текат
за да са свободни

нищичко да не ги задържа
ни образ нито скръб

текат
единствено за бистротата
за кристалната безплътност на гласа

избягали от тишината огледална
от бурите изтръгнали сълзи

накрая се спасява висчко
в няколко
прозрачни капки