събота, 27 юни 2009 г.

Бамбукът


Един ученик търсил учител, който да го научи как да стене най-добрия художник, но все не се намирал по-добър от него. Когато най-сетне чул за един прочут майстор на туша. Онзи го накарал да рисува един и същи бамбуков стрък безброй пъти като му обещал да го вземе като ученик едва тогава, когато изобрази повея, стръка и полюляването на бамбука в своята картина. Колкото и безчет изящни рисунки да му носил учителят все ги късал. Тази била твърде сучна, онази твърде груба, на другата бамбукът бил тъжен, на трета нямало вятър, а в четвъртата щурците твърде силно свирели...
Най-сете покрусен ученикът се върнал в къщи и отново се хванал за работа. Обезсъчено размил туша и замахнал с четката – не можел да спре не заради учителя, не заради бамбука, а заради себе си – търсел утеха и направил още една рисунка. Заспал, а на сутрината отишъл при учителя да се сбогува – осъзнал, че е недостоен за негов ученик, но все пак не можел да се откаже да търси учител за себе си... Тогава другият поискал да разлисти и последното си руло пред него.
И щом погледнал усетил милувка от вятъра в бамбука, доловил колко безгрижен е пролетния ден сред зелната свежест, чул как щурците свирят наоколо... Махнал с ръка и пак скъсал хартията. Съвършенството било непоносимо.

Ученикът се разплакал:
- Но защо не чухте ли вятъра, щурците, не усетихте ли как расте...
А учителят тихо изрекъл :


съвършенство
още само докато
копнееш за него

2 коментара:

  1. Съвършенството е непоносимо ! и ако може да добавя
    простимо,но след смъртта.

    ОтговорИзтриване
  2. душата ражда
    копнежи за знания -
    съвършенството

    ОтговорИзтриване

Диалогът създава пътеки. Мостът познава и двата бряга, помни реката, която ги разделя, но и какво свързва разделеното.