Чудната история
на бабините меденки
с обич на баба Печо
Нищо не е по-безметежно от сладкишите по празник. Ако щастието би могло да бъде въплътено под формата на храна, то това биха били сладкишите. Сладостта е някакъв дълбок образ на съвършенството, на детството и невинността, затова сладкишите са винаги част от тържеството от празничното настроение, от естествената радост, която прелита с първите снежинки... Мъдростта на този вкус е, че също подобно на щастието, домогва се до самия смисъл на настоящия миг, преживява изгубената райска пълнота и разкрива любовта, която изрича непосредствено и спонтанно.
Не мога да си представя нито Коледа, нито Нова година без великолепните коледни медени курабийки на моята мъдра баба и нейния разказ за това как те се приготвят и какво е тяхното значение. Тази необикновена жена, чиято мъдрост е толкова поразителна, толкова непретенциозна и естествена като дневната светлина, която гледа всичко спокойно и трезво. Баба ми е разказвала, че когато тя била малко момиченце – не знам как въобще е било възможно това, те украсявали елхата с курабийки, кравайчета и ябълки и след това ги изяждали с веселие. А за нас, специално за мен и брат ми, тя всяка Коледа приготвя своите невероятни курабийки, в които имам чувството е стаена чудна радост, едно неописуемо щастие.
Като дете, докато я наблюдавах как смесва продуктите приготвя тестото, как оформя топчиците и ги реди на кръгове в тавата, докато я гледах да ги пече по часовник, после как ги издълбава, пълни с крем и слепва, докато прави шоколадовата заливка и после ги скрива в някое тайно долапче на хладно в нейното царство - кухнята, за да отпочинат, и въпреки забраната, винаги намирах начин да си открадна уж незабелязано по някоя, тя успяваше да ми разкаже великолепни истории, изпълнени с поука, смирение и доброта. Наситени с онази специфична атмосфера на празничност и великолепие, които си остават винаги необясними и убягващи на езика, част от самите нас, от собствената ни история.
"- Ела, ела при мен!", казваше баба. Седни да ти разкажа една история, докато правим курабийките, да чуеш една приказка. Когато дядо Господ, понеже бил самотен, направил човека, за да има кого да обича, както твоите майка и татко си родиха теб и брат ти, за да има кого да обичат. Но понеже Адам бил непослушен, както си ти, отказвал да се вслушва в Словото Му на Господ Му се наложило да скрие мъдростта си тук и там и да заключи истината я в ябълка, я в курабийка, та да може Адам да не греши твърде много и да си припомня поуките от време на време.
Сега слагаме брашното, то трябва да е черно, от цялото житено зрънце, защото и човекът е бил направен от калта и в него има от всичко от добото и от злото. Брашното трябва да се пресее три пъти, за да стене леко и въздушно. Понеже Бог обичал човека му дал сила и мъдрост и дом – Райската градина – затова изливаме мед, най-сладкия дар от трудолюбивите пчелички, които умеят да улавят светлината и уханията на цветята и да ги преобразяват. Медът е като милостта на Бога – благодат, нали така ти много обичаш мед и добре правиш, хубаво е да ценим важните неща. Слагаме и щипка сол и сода – „Ха - ха не ти харесва?!...” - смее ми се благо тя, понеже аз съм опитал содата бикарбонат и се плезя възмутено от острото блудкаво усещане. Нищо, нищо, вече ще знаеш грешките винаги са блудкави на вкус и често са от лакомия и прибързаност. Та така правим тестото и оформяме неголеми топчици... Гледам удивено как чевръсто сръчните пръсти на нейните големи и добри ръце правят малки колелца и ги подреждат в тавата. Така и Господ направил човека - взел малко от това, малко от онова, взел и от огъня, и от водата, и от земята, и от въздуха - и той се появил, оживял.
Сега внимавай, печем 30 минути на слабо загрята фурна, но времето е много важно, иначе няма да се опекат и ще станат или сухи и прегорели или ще си останат недопечени. Времето е тайна работа, има магия в него, то изразява нещата, те зреят чрез него. Трябва винаги да търсиш точния миг и когато го откриеш да не се бавиш, сърцето ти ще ти подсказва, защото ние винаги знаем кой е точният момент в себе си. После тя прави крем от орехи, мед и масло, ванилия и канела. За да има някаква изненада, продължава тя, докато издълбава внимателно с малко ножче, сърцевината на всяка курабийка, трябва да има нещо неочаквано и слага по една стафида във всяка курабийка, която киснеше в парлив дъхав ром. В нас има скрита тайна – ти знаеш, и ние я таим, защото е най-ценното, което имаме - обичта, която ни е довела тук и ни води през живота. Има трудности – орехът трябва да се счупи, нужно е усилие, за да се достигне до сърцевината, до ядката – трудно е да проумееш истината. Това петле, гребенчето на орехчето на какво ти прилича, да точно така на формата на мозъка..., затова е добре да си хапваш понякога, за да ставаш все по-умен. След като мълчи за малко и сякаш нещо си мърмори под нос – после разбрах, че наистина нарежда някакви молитви, които изливат обичта й и благославят храната, та бърка осторожно крема от орехи, с който пълни издълбаните сладки. Не бива нищо да отива на халос, не бива да се зяндосва, затова издълбаното до последната, трошичка се прибавя към крема. Който прахосва храна, пилее живота...
Човек не е хубаво да остава сам, тихо почти полугласно додава, тогава е тъжен и му е горчив животът, любовта е като меда - подслажда и свързва хората. Виж сега как ще залепим едната половинка към другата, как, къде - добре, къде не чак толкова те ще се прилепнат – не пипай де. Така мъжът си търси жена и жената-мъж, за да си направят един само свой свят и да има с кого да си говорят и на кого да се любуват детенце мое. Не пипай де – леко ме перва по ръката тя, защото бъркам в крема и в купата със стопен шоколад. Нужно е търпение, за да станат нещата като трябва, ако много бързаш ще развалиш всичко, половинките няма да съвпаднат или ще се разцепят, трябва да се сложи от крема само колкото е необходимо – нито повече, нито по-малко... Курабийката е като света – има две половинки, средата е екватора, едната половинка – все едно нощта, топваме в шоколада, другата остава бяла – все едно я огрява слънцето – харесва ти нали. Аз се смея весело, ей това моята баба има много развинтено въображение, почти като мен. Курабийката според нея е ту мъжа и жената, семейството, ту глобусът – страшна работа е. Сега трябва да я издебна, когато говори с майка, и да си открадна някоя, все казва, че утре ще са по-вкусни, ще са по-пухкави, но аз и сега ги харесвам тези курабийки.
Ти пак си мишкувал, помолих ли те да не пипаш там, миналата година ги разсипа и старата купа ми строши, а беше кристална, ще те набия момченце. Колко изяде?! Все се чудя как е разбрала, че съм си хапнал, казва че едно пиленце й казва когато върша пакости, но аз така и никога не съм го виждал това пиленце – само да го пипна този клеветник, ще го заключа и ще го карам да ми пее, как не го е срам – човек не може една тайна да има... Минавам пред огледалото, бузите ми са целите в шоколад...
Като пораснах, разбрах, че такова пиленце няма, че баба умее да поставя клопки и знаци, че и тя е палава като мен, каквато си е и сега, а нейните коледни медени курабийки са връзка с приказката на детството и всяка година сякаш аз пак съм дете, когато вкусвам тази обич, въплътила се в курабийки и съм неизказано благодарен и щастлив. Милото ми бабче, преди ми се струваше толкова силна и едра, а сега е една такава мъничка, мъничка, като я прегърна се губи м ръцете ми.
Чудно нещо нали...