Излезнах навън

Излезнах навън
да Те срещна
в мен само мълчиш
а там толкова бъбрят
че дори да говориш пак няма да чуя
на върха при реката бях
вкусих покой трепет наслада
накрая разбрах
Ти търсиш езици
и говориш чрез всичко
разбрах го когато
едно стихотворение
за любов
което вече цял живот
в себе си нося
настоя да го запиша отново
за пореден път
и в този ден
в езика на тези часове
минути
възраст

Terebilis Sacrum

Защо мълчиш О Господи

защо мълчиш когато ми говориш

имам очи гледам Те

но не виждам Ликът Ти

имам уши слушам думите Ти

но не чувам Гласа ти

имам ръце чувствам милувките Ти

но не Те докосвам

Зная тук си а Те няма

Страдам без Тебе

Страдам за Тебе Боже

Нося Те в себе си

И с Тебе страдам

Защо мълчищ О Господи

Защо тъй страшно мълчиш когато ми говориш

Само обичта Ти е утеха

в тишината

Само обичта Ти

• Teribilis Sacrum /лат. ез./ - Устрашаваща свещенност

Неусетно узрявам

Неусетно узрявам
само преди миг
не вярвах че ще разцъфна
не вярвах че ще се приближа
към щастливото жълто
към звучащия в себе си оранж
към шумното алено
само преди миг
познавах зелената свежест горчивите сокове
и тази тишина на спокойствието
в цвета от небе и от пръст

само преди миг

не знаех че съм плод
че със сок се наливам
че окръгля ме сладост
помнех че съм цвете
и целият мой смисъл бе да украсявам

сега копнея
нечии
устни да нахраня
нечия
жажда да утоля
в нечия
нужда да се загубя

само преди миг

Тайно скрито цъфтиш

Тайно
скрито цъфтиш
никой не вижда цветовете ти
никой за тях не предполага
дори не би заподозрял че в клоните ти листенца зоват пролетта
и вятър тайните шушне
че нетърпелив животът шуми
и мелодиите на мъзгата
по тебе се плъзгат
упорството превръща се в сила
от всяко търпение излива се мисъл
настояваш
смисъл да сътвориш
и не само всеки плод
но и всеки отронен цветец
всяко невинно око на листата
отсамосебе си го постига
всеки жест те създава
ненадейно
ставаш

защо тогава всичко случайно
превръща се в съдба

През всяко цвете

През всяко цвете ми говориш
при всеки повей дочувам гласа ти
през всяка изтичаща вода
ме гледат очите ти
всяка никнеща трева с твоите сили се извисява
ти си във всичко
до което се докосвам
небесата
утешават самотата ми
образите на тези които обичам
обитават сърцето ми
отвред ме гали нежността ти
този свят пропит е с любовта Ти
защото с Тебе е пропит
и зная що е щастие и красота
защо е хубаво да се живее

този Свят пропит с Любов
нали не е само миг

Стани шедьовър

Стани шедьовър
природата светът другите и Бога
те създават
думите звуците и цветовете
стихиите
една любов
премного скръб
с толкова нюанси на тъгата
острата враждебност
всичко те извайва
понякога в гласа си чувам гласовете на своите предци
в думите си думите на други чувам
веднъж роден във всеки ден от себе си се раждам
не всичко е съдба
не всичко носи орис
но съдбата ни е опитът да бъдем
на себе си чада
по-слаб от всяка промисъл
аз имам власт единствено над
миговете между съдбата
изборът да дишам мой е
и в тях свободен съм да бъда
каквото пожелая
да стана творение не само на своеволната природа
но и на свойта мисъл
от скулптура да бъда скулптор
понякога в мигове на щастие
тъй ясна ми е тази сила
и когато със себе си съвпадам
и не искам да избягам
от границите на своя ден
през шумовете на света
през дълбините
дочувам шепот
един глас
едва доловим

- Стани шедьовър!

Упорството

паяжинка
на крилото на златния ангел
дали е отлетял

спри телевизора
поне за миг
сами да бъдем

за теб съществувам
миг
колкото трае погледа

оправям леглото
изтъркулва се деня
изтъркува се света

какво имам
утрото и целия ден
ширнасл се отпред

вечността
се оправдава
с мигове

колко е нужно
прашинка само
но прашинка

изплезил език
срещу снега
забравям света

изплезил език за снега
дори не се плезя
на света

в тази гълчава
само за прашинка
има място

без повод
но някак празнично
притичват минувачи под снега

няма никой
дори ехото
не е тук

дръзко говоря смея се шумно
да не заподозрат
плахата ми тишина

за дребните болки говоря
за големите
мълча

всяка пролет пиша за цветята
заедно откриваме
надеждата

различни пътища
различна мъдрост
преброждат

улични музиканти
дори разходката
е представление

паркове
прекалено подредени
за да напомнят Рая

за теменугите
от каменната саксия
роден дом е градът

Диалог

Три гласа

Аз

Ти
не си цвете
а си градина

Ти

Не ми припомняй
че съм градина
бъди за мене пееща птица

Той

Не сте ни градина нито птица
а небето
дето бди над тях

• 
  

Не може да залезе денят
толкова глухарчета
в тревите светят

Тревите потънали в роса
кой друг е плакал
от гласа на славея

Първи стих: Аз
втори стих: Ти
трети: Вселената

Стъпки из града

грях
цял ден
тъгувах

врата
ту времето ту вечността
открехва

няма ги ръцете
но волята им
още на времето се опълчва

влюбени двойки
по алеите
под ръка с тъгата вървя

хлебарката оставих
да избяга
и тя си има смисъл

камбана в нощта
мракът не
спира гласа й

събирам те
парченце по парченце от местата
където бяхме заедно

в рамката на прозореца
гледам изложбата на
времената

пускаме хвърчило
за щастието е
нужен вятър

където бил съм
за миг
бил съм за цяла вечност

тъй тих е зимният ден
в белотата му лесно
чувам душата си

не оставяй
лицето си без израз
нима празно е небето

дреболии в къщи
подредби ухания храни
така важни за космоса

улици улици
хора
бляскава самота

нощ
далечен град
по-близко е млечния път

нито миг тишина
коли хора тармваи
живот

шум
крачки клаксони гуми
сладкия звук на деня

Sub rosa dictum

Рецепта за Любовно биле

или тихите писма

на нежността и отмъщението

Наскоро в стара френска библиотека били открити няколко писма от края 18 век, придружени от рецептата на древен любовен елексир, днес считан за мощен афродизиак, приписван на  Giovanni de Bayon - Св. Джованни де Байон (1540-1592) от Торино, Италия. Светецът е считан за покровител на сладкаритеи на готвачите по света от 1722 г.
Още тогава тази пазената в строга тайна рецепта се е считала за ефективно любовно биле, разпалващо чувствата - Crema di San Bayon. Днес запомнен като сладкото кремообразно питие  “Сабайон”.

Писмата са твърде неочаквани. Явно в онази епоха всички имали вкус към стила. Прилагам ги по-долу подтикнат от усещането за някаква непрежалима загуба...

Писмо първо: Понеделник
Понеже ме игнорирате вече твърде явно и не ме допускате до себе си и няма как да Ви разкрия този трепет, който ме е обхванал. Когато срещна очите ви сякаш напускам тялото си и вече не съм господар на самия себе си. Вашето немилостиво хладнокръвие ме принуждава да Ви помоля за една последна милост. Бъдете така благосклонна и прочетете тези седем писма, които ще Ви изпращам през тази седмица, всяко едно от тях ще бъде придружено от един символ.
Събирайте даровете ми – накрая те ще се преобразят, ако вие пожелаете, и ако сърцето Ви най-сетне трепне. Желая да Ви провокирам, учудя и упорството ми да бъде разбрано – вярвам, че Господ никога не изпраща случайно Любовта в сърцето, което е по-кораво и от камък, но когато го прави, то е за да ни преобрази, за да ни повдигне към Себе си и да ни покаже смисъла на този живот, които иначе през безбройните съкрби и наслади, остава затулен за нас.

Кутийката към писмото съдържа:
Разпръснати розови листчета, малко бурканче с конфитюр от карминени рози.
Бележка:
Разпилян съм като оронени розови листчета, нищо не ме събира...

Писмо второ: Вторник

Снощи на танците дори не ме погледнахте. Търпението винаги се отплаща, то е като орех, покрит със здрава черупка отвън, скриваща крехък плод отвътре, като виното - докато е младо е нелепо и дръзко, а с времето дъхът му заговаря за неуловимата, мамеща далечина. Прозирам във Вас този неустоим хоризонт, който ме омагьосва.

Кутийката към писмото съдържа:
Бутилка тъмно карминено отлежало вино.
Бележка: Червеното се крие като любовта – в кръвта, в розата, във виното.

Писмо трето. Сряда
Все пак съм заслужил един мимолетен поглед, макар и иззад ветрилото Ви. За мен той е по-скъп от драгоценностите на Краля. Животът е живот, когато може да не се заслепява от блясъка. Красива сте, но това го виждат всички, но само аз мога да доловя мелодията на очите Ви и тя е тревожна.
Вие копнеете за нещо повече.

Кутийката към писмото съдържа:
Седем бели яйца.
Бележка:
Когато обвивката се счупи ражда се зора и слънце...

Писмо четвърто. Четвъртък

Пиша от отчаянието си.
Не можах да спя, не умея вече да сънувам, защото вече сякаш всичко е сън. Отчаянието ни довежда до онова, което сме наистина без повече заблуди и без капчица разкаяние. Как дръзвате да се смеете в мое присъствие. Вие ме убивате. Вие не съществувате, аз Ви създадох, а сега говорите с другиго в мое присъствие. Вашата невинност е порочна, тя е наказание и грях, превръща Ви в хладен камък. Изгарям...

Дочух от устните Ви истината: 
 „Ако можех да обикна, но нищо не трепва в мен. Като пролетен ден съм, но без вятър – умиротворена, никому не вредя, никого не зова...”

Вие сте дете безгрижно и жестоко, вие никога няма да станете майка.
Майката е тревога...

Кутийката към писмото съдържа:
Бутилка прясно мляко и кесийка захар.
Бележка:
Само онова, което е готово да се смеси и стопи е способно и да се преобрази ...

Писмо пето. Петък

Усмивката Ви ми дава кураж. Благодаря за бележката. Озадачена сте – „Какво значат тези глупави подаръци – някакви храни и напитки. Ще ги изхвърля. Сигурно искате да ме отровите. Вие сте не само досаден, но и непоносим. Какво следва?! Рецепта?!”

Поне лъжете, че съм Ви досадил, напротив заинтригувана сте, за да разберете обаче е нужно да отворите всички писма и кутии, те имат смисъл само когато са заедно. Подаръкът не е в подаръка – той е зад него, отвъд него. Както аз гледам отвъд тялото Ви. Но даровете са храни, защото любовта е храна и подхранва самия живот – не нещо друго. Болката от раните, които ми нанасяте, ще стане Ваша.


Кутийката към писмото съдържа:
Анасонови бишкоти.
Бележка:
Който не вкуси от тялото и кръвта няма сили да гледа...

Писмо шесто. Събота

Задминахте ме.
Не сте прочели писмото ми и не сте отворили кутийката?! Или точно заради това, че сте прочели, отворили, разбрали... Ваша воля. Знам, че узнахте всичко. Любовта иска доверие, аз ви се доверявам, вярвам, че разбирате всичко. Мълнията на погледа Ви ме прониза. Днес очите Ви бяха тъмни като бушуващо море. Нищо чудно. Страстта е винаги тъмна и стхийна – надмогва ни. Не Ви се сърдя.
Остава още едно писмо, ако не го отворите и прочетете – Ваша воля, но помнете вината си. Видях бурята във Вас. Аз вече съм корабокрушенец, люлеят ме вълните. Оставил съм се на милостта на водите.

Кутийката към писмото съдържа:
Кесийка с канелена пръчица, карамфилени зрънца и черна кора от йохимбин.
Бележка:
Стихиите са памет за Божията милост ...

Писмо седмо. Последно
Няма да Ви пиша повече. Всичко зависи от вас. Аз съм ехо, нужен ми е гласът Ви, за да съществувам. Смесете всичко, нека се роди една нова съдба.
Любовта трябва да подхрани живота, който линее и чезне омаломощен от отчаянието.

Кутийката към писмото съдържа:
Малка стъкленица от венецианско духано стъкло, в която има няколко капки прозрачна водниста течност.
Бележка:
Това са сълзите ми. Тялото е по-откровено от думите, то не лъже. Затова любовта иска душата и тялото заедно в едно и ги свързва, смесва, за да избухне самият живот. Смесва Мъжа и Жената. Смесва.
Смесете.

„Crema di San Bayon”

любовно биле от монаха Джованни де Байон от Торино

1 бокал тъмно вино

1 бокал краве прясно мляко
7 пресни яйца
7 супени лъжици захар

3 лъжици конфитюр от рози

7 анасонови бишкоти

карамфилени зърна,
пръчица канела,
кора от Йохимбин

Белтъците и жълтъците се отделят едни от други.
Жълтъците се разбиват с част от захарта, бърка се дълго и бавно само в една посока – както в една посока се върти света - от минало към бъдеще. Белтъците се разбиват на пяна – бурите създават вълни и пяна, с останалата захар, внимателно се добавя отлежалото червено вино. След това се налива млякото и се сипва сладкото от розови листенца.
Смесват се разбитите белтъци и жълтъци. Сместа се слага на огъня и се разбърква докато отново се превърне в пяна. Последни се прибавят подправките, накрая всичко се изяснява, новият аромат е нов свят и пак всичко се завърта-разбърква, както съдбата смесва хората и съдбите.
Поднася се охладен в стъкленици – опиянението трябва да е трезво. В стъклениците като основа са поставени анасонови бишкоти – това е сладостта на живота, нали...

Всяка лъжичка пропуква студенината, събужда светлина....
Има ли още място надежда.

Накрая остават само Сълзите...
Сбогом!!! или Здравей!!!

Винаги Ваш....

Подпис и година ....
Не могат да се разчетат.

Какъв е бил отговорът?- не бихме успели да предположим със сигурност, но ултиматумът е налице. Онова, което достоверно се знае е, че писмата са били намерени, опаковани внимателно с панделка и скрити в тайна кожена кутия, напомняща за книга. По хартията личат следи от четене, многократно разгръщане и кухненска работа.
В кутията до писмата и бележките е намерено, шишенце, малка стъкленица от муранско стъкло, която е съдържала мощна отрова, както експертизата установява по-късно.

В Италия “Сабайон” по традиция се поднася на младите мъже в навечерието на първата им брачна нощ, за да събуди неудържим плам и придаде трайност на страстта. Енергията на елексира се смята, че възниква най-напред от съставките - яйчени жълтъци, вино и захар, но и от мистичното отношение, кабалистична цифрова формула 1-2-2-1, за една порция - 1 жълтък, 2 лъжици вино, 2 лъжици захар, 1лъжица мляко. Във Франция скъпите ресторанти го сервират още топъл във висока чаша с коняк и лъжица с дълга дръжка.

Sub rosa dictum – лат. израз – означава едва прошепнато, казано на скришом, тайно, под сурдинка, на ухо.

Картините, използвани за илюстрации в разказа са на

 Жан-Оноре Фрагонар /1732-1806/

Нова надежда

Оригиналната рецепта за свещения Хляб на Възкресението от Сент Женикс монах от 16-ти век

Странно е, че тъкмо аз бедният окаяник, загубилят всичко странник и черноризец пиша това, но и думите, които уж дават обяснение за всичко сами не могат да дадат обяснение за себе си, за своето познание и основание за сила. Създадох тази рецепта от тъга, създадох я за радост, но и за собствена утеха, за да ми напомя, че единствено радостта може да се издигне до смисъла, който Той влага в света. Да ми напомня за щедростта на милостта Му, която излива непрестанно върху ни със всяко утро със всяка глъдка въздух и вода, както някога Той даряваше манна на окаяния си народ, завръщащ се през пустинята от египетското робство. Записвам рецептата с тайната надежда, че няма да се погуби във вълните на времето и ще говори за Него на всички хора, за да ги пробужда за Гласа Му.
Рано останах сираче, избягах от холерата, която ме превърна в скитник и самотник. Безроден блуждаех из света, когато Господ прошепна в сърцето ми, и се подстригах за послушник. Една нощ след Благовещение ми се яви странен сън. Сънувах вкуса на манната, сънунах преди Възкресение прекосяването на пустинята. От небето се ронеше манна, а хората не се радваха, не я разпознаваха, но аз гладен и измъчен вкусих и сърцето ми се утеши. Така реших да претворя нераздадената любов на сърцето си в рецепта, както Бог щедро дава на векиго от любовта си и обещава вазкресението, защото за нас погина. Утеха търсих, утеха ми се яви. Тази утеха въплъщавам в рецептата на хляба, който пекох за мнозина вече толкова години и аз сам не помня колко. Пекох, за да споделя скритата истина на сърцето си, без да отроня ни дума за случилото ми се в горчивия ми живот и надеждата, която сега ме води и изпълва с радостен трепет.
Продукти:
8 пресни яйца 2 и 1/2 ч. чаши прясно мляко 2 чаши пчелен мед или кристална захар 250 гр. краве масло, стопено масло 1 кг. трижди пресято бяло брашно кубче мая настъргана лимонова кора
200 гр. стафиди
100 гр. сушени сливи, кайсии, череши
100 гр. натрошени бадеми или орехижълтък за намазване
Приготовление:
Към приготвянето на козунака се присъства с тиха душа, изпълнена с музикатата на смирението и молитвената откровеност. Защото това не е обичайна кулинарна дейност, а свещенодействие, благоговение. Докато се прави всичко сякаш се изповядва душата, цялата истината за вярата, силата на надеждата и безграничността на любовта. Това е хляб въздаяние за упорството и усилието, награда за въздържанието и изпитанието на поста, на болката от дните. Продуктите дирят в своята връзка съзвучието небесната храна – манната.
Тестото се замесва на ранина, призори в събота, но грях е да се вкусва преди да удари полунощ и да настъпи Възкресение. Храната е тържество на живота, тя никога не се смесва със скръбта, а радостта трябва да се пази непокътната и пределно чиста... Млякото бялата теченост на невинността се затопля и се добавя маята - тревожния търсещ дух, киселия първоелемент. Изиспва се и меда - сладките мечти, щастливите мигове - всичко трябва да се оживи, да се съедини - сухото и влажното, топлото и студеното, за да се превърне в сила, да се породи живота. Яйцата се разбиват със захарта – стихиите се срещат в любов и противоречие, прибавя се огъня на маслото и аромата - настърганата кора от лимон. Брашното се пресява поне три пъти през ситно сито, търпението се отплаща – всичко диша и когато следваш природата му то неизменно ти се отплаща. В пресятото брашно се прави кладенче, там се изиспва сместа. Замесва се упорито, колкото по-дълго тесто се меси, толкова по-пухкаво става, бие се поне сто пъти, колкото са отредените години на човека на земята, а накрая се намазва с масло и се оставя да почине и втаса за няколко часа на топло. Мълчи се. Втасването е алхимичен процес, тайната на Св. Троица, на Бога, който възлюбва Света и се жертва за него. Щом стане двойно, отново се помазва с разтопено масло, в което е разтворена ласкава ванилия.
Не бива да се забрават да се посипят сушените плодове, ядките и стафидите. Те кръжат в тестото, както планетите и звездите по своите орбити из Всемира. Тестото се оставя да втасва за втори път – сега мисълта оформя вкуса, съставките се свързват, възниква цялото, налива се духа в плътта. Сякаш майка носи детето си и го пази и тай под сърцето си. Остава раждането – топлината на света, която довежда всичко до проявление. Но преди да се сложи в печката, хлябът се намазва с жълтък – с ярката дневна светлина и се посипва със захар. Фурната се сгорещява до 150 градуса и тестото незабавно се пъха вътре да се пече се нежарещ, тих огън бавно смирено за около 45 минути. Сега всичко се оставя на чудото на любовта – тук е тайната на преображението. Огънят преобразява – така и изкуплението на Иисус преобразява света, освобождава го от страха и греха, а нас укрепва, защото Нему посвещаваме дните си. За всичко си има подходящо време, трябва да се подбере точния момент, мига. На Душата обаче е нужно време да се подготви за чудото - когато е готов, хлябът остава на топличко за десетина минути в печката, преди да се извади, за да се подготви. Благата вест бавно като ухание се разстила над света. Помня как брат Гийом веднъж ми каза че истинския, майсторски великденски хляб е румен като младенец, силен като юноша и бухнал като млада хубавица... доста се посмях и досега тази духовитост ве развеселява...
Благодаря Ти Всемилостиви, че избра през мен да излееш над огорчената земя нова надежда. Знам, че понякога за истината не са нужни думи... Млъквам. Ароматът и вкусът ще разкажат всичко...

Меденки - сладки за празника

Нищо не е по-безметежно от сладкишите по празник. Ако щастието би могло да бъде въплътено под формата на храна, то това биха били сладкишите. Сладостта е някакъв дълбок образ на съвършенството, на детството и невинността, затова сладкишите са винаги част от тържеството от празничното настроение, от естествената радост, която прелита с първите снежинки... Мъдростта на този вкус е, че също подобно на щастието, домогва се до самия смисъл на настоящия миг, преживява изгубената райска пълнота и разкрива любовта, която изрича непосредствено и спонтанно.
Не мога да си представя нито Коледа, нито Нова година без великолепните коледни медени курабийки на моята мъдра баба и нейния разказ за това как те се приготвят и какво е тяхното значение. Тази необикновена жена, чиято мъдрост е толкова поразителна, толкова непретенциозна и естествена като дневната светлина, която гледа всичко спокойно и трезво. Баба ми е разказвала, че когато тя била малко момиченце – не знам как въобще е било възможно това, те украсявали елхата с курабийки, кравайчета и ябълки и след това ги изяждали с веселие. А за нас, специално за мен и брат ми, тя всяка Коледа приготвя своите невероятни курабийки, в които имам чувството е стаена чудна радост, едно неописуемо щастие.
Като дете, докато я наблюдавах как смесва продуктите приготвя тестото, как оформя топчиците и ги реди на кръгове в тавата, докато я гледах да ги пече по часовник, после как ги издълбава, пълни с крем и слепва, докато прави шоколадовата заливка и после ги скрива в някое тайно долапче на хладно в нейното царство - кухнята, за да отпочинат, и въпреки забраната, винаги намирах начин да си открадна уж незабелязано по някоя, тя успяваше да ми разкаже великолепни истории, изпълнени с поука, смирение и доброта. Наситени с онази специфична атмосфера на празничност и великолепие, които си остават винаги необясними и убягващи на езика, част от самите нас, от собствената ни история.
Ела, ела при мен, казваше баба. Седни да ти разкажа една история, докато правим курабийките, да чуеш една приказка. Когато дядо Господ, понеже бил самотен, направил човека, за да има кого да обича, както твоите майка и татко си родиха теб и брат ти, за да има кого да обичат. Но понеже Адам бил непослушен, както си ти, отказвал да се вслушва в Словото Му на Господ Му се наложило да скрие мъдростта си тук и там и да заключи истината я в ябълка, я в курабийка, та да може Адам да не греши твърде много и да си припомня поуките от време на време.
Сега слагаме брашното, то трябва да е черно, от цялото житено зрънце, защото и човекът е бил направен от калта и в него има от всичко от добото и от злото. Брашното трябва да се пресее три пъти, за да стене леко и въздушно. Понеже Бог обичал човека му дал сила и мъдрост и дом – Райската градина – затова изливаме мед, най-сладкия дар от трудолюбивите пчелички, които умеят да улавят светлината и уханията на цветята и да ги преобразяват. Медът е като милостта на Бога – благодат, нали така ти много обичаш мед и добре правиш, хубаво е да ценим важните неща. Слагаме и щипка сол и сода – „Ха- ха не ти харесва?!...” - смее ми се благо тя, понеже аз съм опитал содата бикарбонат и се плезя възмутено от острото блудкаво усещане. Нищо, нищо, вече ще знаеш грешките винаги са блудкави на вкус и често са от лакомия и прибързаност. Та така правим тестото и оформяме неголеми топчици... Гледам удивено как чевръсто сръчните пръсти на нейните големи и добри ръце правят малки колелца и ги подреждат в тавата. Така и Господ направил човека - взел малко от това, малко от онова, взел и от огъня, и от водата, и от земята, и от въздуха - и той се появил, оживял.
Сега внимавай, печем 30 минути на слабо загрята фурна, но времето е много важно, иначе няма да се опекат и ще станат или сухи и прегорели или ще си останат недопечени. Времето е тайна работа, има магия в него, то изразява нещата, те зреят чрез него. Трябва винаги да търсиш точния миг и когато го откриеш да не се бавиш, сърцето ти ще ти подсказва, защото ние винаги знаем кой е точният момент в себе си. После тя прави крем от орехи, мед и масло, ванилия и канела. За да има някаква изненада, продължава тя, докато издълбава внимателно с малко ножче, сърцевината на всяка курабийка, трябва да има нещо неочаквано и слага по една стафида във всяка курабийка, която киснеше в парлив дъхав ром. В нас има скрита тайна – ти знаеш, и ние я таим, защото е най-ценното, което имаме - обичта, която ни е довела тук и ни води през живота. Има трудности – орехът трябва да се счупи, нужно е усилие, за да се достигне до сърцевината, до ядката – трудно е да проумееш истината. Това петле, гребенчето на орехчето на какво ти прилича, да точно така на формата на мозъка..., затова е добре да си хапваш понякога, за да ставаш все по-умен. След като мълчи за малко и сякаш нещо си мърмори под нос – после разбрах, че наистина нарежда някакви молитви, които изливат обичта й и благославят храната, та бърка осторожно крема от орехи, с който пълни издълбаните сладки. Не бива нищо да отива на халос, не бива да се зяндосва, затова издълбаното до последната, трошичка се прибавя към крема. Който прахосва храна, пилее живота...
Човек не е хубаво да остава сам, тихо почти полугласно додава, тогава е тъжен и му е горчив животът, любовта е като меда - подслажда и свързва хората. Виж сега как ще залепим едната половинка към другата, как, къде - добре, къде не чак толкова те ще се прилепнат – не пипай де. Така мъжът си търси жена и жената-мъж, за да си направят един само свой свят и да има с кого да си говорят и на кого да се любуват детенце мое. Не пипай де – леко ме перва по ръката тя, защото бъркам в крема и в купата със стопен шоколад. Нужно е търпение, за да станат нещата като трябва, ако много бързаш ще развалиш всичко, половинките няма да съвпаднат или ще се разцепят, трябва да се сложи от крема само колкото е необходимо – нито повече, нито по-малко... Курабийката е като света – има две половинки, средата е екватора, едната половинка – все едно нощта, топваме в шоколада, другата остава бяла – все едно я огрява слънцето – харесва ти нали. Аз се смея весело, ей това моята баба има много развинтено въображение, почти като мен. Курабийката според нея е ту мъжа и жената, семейството, ту глобусът – страшна работа е. Сега трябва да я издебна, когато говори с майка, и да си открадна някоя, все казва, че утре ще са по-вкусни, ще са по-пухкави, но аз и сега ги харесвам тези курабийки.
Ти пак си мишкувал, помолих ли те да не пипаш там, миналата година ги разсипа и старата купа ми строши, а беше кристална, ще те набия момченце. Колко изяде?! Все се чудя как е разбрала, че съм си хапнал, казва че едно пиленце й казва когато върша пакости, но аз така и никога не съм го виждал това пиленце – само да го пипна този клеветник, ще го заключа и ще го карам да ми пее, как не го е срам – човек не може една тайна да има... Минавам пред огледалото, бузите ми са целите в шоколад...
Като пораснах, разбрах, че такова пиленце няма, че баба умее да поставя клопки и знаци, че и тя е палава като мен, каквато си е и сега, а нейните коледни медени курабийки са връзка с приказката на детството и всяка година сякаш аз пак съм дете, когато вкусвам тази обич, въплътила се в курабийки и съм неизказано благодарен и щастлив. Милото ми бабче, преди ми се струваше толкова силна и едра, а сега е една такава мъничка, мъничка, като я прегърна се губи м ръцете ми. Чудно нещо нали...

Арчимболдо - рецепти за гледане

Арчимболдо – рецепти за гледане

или

УЖАСЪТ на ЧРЕВОУГОДИЕТО
/из записките на един изкуствовед, изкушен от старинната гастрономия/

Живописта отразява не някакъв външен свят, а се взира вътре в скритите гледки на самия човек. Името на италианеца Дузепе Арчимболдо винаги ме е тревожело с фантастичните му картини – необясними сънища, халюцинации или скрити ониромантии... Този обладан от музите човек на ренесансовия 16 век за дълго забравен, днес изглежда още по-налудничав и нереален. Вече десетилетия вървя по неговите следи и се мъча да възстановя чертите на чезнещия му портрет, но той продължава да ме изненадва. Необичайността на вътрешните му пейзажи, винаги ме е учудвала, не ми дава мира усещането, че все нещо се изплъзва на моята наблюдателност, колкото и зорка да е тя.
Арчимболдо - загадъчен и противоречив човек, се ражда и умира в Милано, но дълго време служи при императора на Свещената Римска империя Максимилиан II и неговия наследник Рудолф II във Виена и Прага. Заради живописния почерк се смята, че е последовател на школата на Леонардо и най-вероятно е бил възпитаник на негов ученик. По свидетелството на Бенно Гайгер младият Арчимболдо е видял скицник с рисунките и инженерните проекти на Леонардо, които му предоставил приятеля на неговия баща, също художник, Бернардино Луини. Но той не остава в сянка, силата на личността му намира неповторим начин да се изразява в сложни алегорични картини.
Знаменитите цикли „Годишни времена”, „Стихиите”, Богът на плодородието - „Вертемнус”/ смята се, че тук е изобразен Рудолф II/, „Библиотекарят”, провокират погледа, които съзира лице, а после възхитен с изумление открива, че то е съставено от безбройни детайли от разни същества, плодове, зеленчуци или предмети, подредени в разказ, със значение, дори по музикален принцип. Арчимболдо е бил запознат с Питагорейското учение и се е опитвал да го въплъти и изрази в картините си. За него нищо не е „само”, всичко се намира в съгласие и битието надмогва самотата си чрез своята вътрешна напевност и съзвучие. Времето пронизва съществата, променя и ги преобразява. Цветовете говорят за състоянията на времето, докосват същността и могат да я разказват... Човешкият свят е потънал в природата, от която се изтръгва, но и в която се завръща. Красотата за Арчимлобдо е разбулването на тайните съзвучия и съответствия, изразена в платната му чрез контрастите в светлините, обемите и колористичните комбинации.
Четирите стихии са съставени от същества или предмети, които изразяват техния характер, а в подредбата им е вложена спецификата на естеството на мощта им. Мълчанието с неговата мъдрост, простряна до дълбините, изкуството на сушането, на всемирната музика в стихията на водата е внушена чрез образа на дълбоководна седефена раковина на мястото на ухото, от която виси перлена капка... Благородството и търпението на твърдтта, пък е представено в образа на елен, увенчаващ челото на стихията „Земя” - красноречив белег за достолепие и първенството на мисълта и разума. Носът е заек, деликатен занак за инстинктивността и бързината на човешкия нюх, надмогващ нашата слабост, но и символ предаващ атавистичния страх у самия човек, изправен пред чудото на живота. Агнецът е на мястото на сърцето, за да покаже смиреността и милостта като дълбочината на способността за обич, а дързостта и силата – лъва, заел мястото на раменете - висината небе достойнството на тялото. Стихията „Въздух” е обицетворена от птичето множество, мислите и тяхната неуловимост е оставена на морските пътешественици албатросите, а вечно будуващият дух на совите. „Огънят” е разпалената страст на разума, която поглъща целия свят, защото се живее чрез мислите, но оттук избухва и барутът на гнева и гордостта. Загадката на Арчимболдо въпреки това не се изчерпва само с четимостта на занците, със сложността на мелодично тонираните цветови нюанси на палитрата и символични подредби на предметите и съществата в алегоричните му платна . Често го обвиняват в преднамереност и прибързано причисляват изкуството му към смятания за повърхностен късно ренесансов маниеризъм, но забравят, че и това е част от космическото му усещане за битието като театър, като драма, която се разиграва в един стихиен и непреодолим мащаб в-и-отвъд човешкото, че видимото е маска на невидимото и формите са проблясъци на загадката... Причудливата изобретателност на неговия гений намира израз и в множество инжинерни проекти, във виртуозността му като и майстор на декори, костюми, театрални тържествени процеси, празненства с фойерверки и какво ли още не.

Усещането, че все нещо ми се изплъзва от неговия облик, обаче остава непреодолимо. Наскоро попаднах на следа - сборник със старинни готварски рецепти от неговото време. И изведнъж пред мен се разкри поредната загадка - наколко алегорични портерети, свързани с критичното отошението към храната и чревоугодието, се оказва, че са своеобразни „рецепти за гледане”, макар всъщност да са нагледни трактати за мярата и страстта. Прочутите портрети-палиндроми - „Готвачът ” и „Градинарят”, картини, които при преобръщане запазват своя смисъл и образ, като променят акцента без да загубят нащо от въздействието си. И Готвачът и Градинарят от тези, будещи почуда, портрети се превръщат в натюрморти. Някои от картините на Арчимболдо вдъхват ужас, но тази естетика на ужасното се дължи на етическия им език – чревоугодието унижава достойнството и свободата на господстващият над себе си и желанията си човек, защото се превръща в изпепеляваща и заслепяваща страст. Характерите на градинаря и готвача са ясно изразени в картините – ако Градинарят е простодушен, открит, усмихнат, ведър и малко глуповат, то готвачът е по-скоро страховит, буди възмущение с инстинктивната си агресивност и пошла суета на инатлив и лаком човек. А на шлема му стои резанче лимон, а отгоре няколко дъбови листа с три жълъда, за да намекне за естеството на чревоугодната му страст. Но играта на Арчимблдо не спира до тук - тези визуални проповеди-палиндроми са и готварски рецепти. В сборника на Джентиле Ломаццо от 1573 г., озаглавен „Рецепти за разтуха на небцето”, се откриват надлежно описани следните изкусителни ястия, по онова време белег за изтънчено небце и висша гастрономия, в тях лесно се припознават портретите-палиндроми на Арчимболдо. „Готвачът” е празнично ястие – прасенце сукалче, пълнено с цели пътпадъци, които от своя страна са напълнени с пастет от млян гъши дроб, овкусен с ароматни корени и бели трюфели, мариновани във винегрет от зехтин, лимонов сок и пера пресен лук. Не по-малко причудлива изглежда и рецептата, олицетворена от „Градинаря” - пищна зеленчукова салата от рукола, бяла ряпа, моркови, червен кромид, бялата част на пресен лук, салатни листа и цели млечни лешници. Салатата се овкусява със сос от зехтин, джоджен, копър и смелени орехи в хаванче. Това зеленчуково пишество, изразява лекия нрав и здравето, до което се достига, когато човек се храни с тази на пръв поглед непретенциозна храна.
Картините, посланията, дори самата личност на Арчимболдо са някакво движение от тайна към тайна, огладало, вгледано в огледало, врата от една загадка към друга..., но всичко всъщност изразява глобалното усещане за виртуозната игра на съществуващото, чиито форми и същества преливат безспирно едно в друго, в неудържимия поток на битието, което само е някаква неподозирана и изненадваща прищявка на безгрижен бог...

Rondo alla turka - история на локума

Историята на света може да бъде разказана и като история на храните. Великите географски открития са променили не просто представата за света, но и самия вкус на храната. Захарта и шоколада се истинска кулинарна революция. Светът не би бил същия ако ги нямаше шоколадът и захарта. И едва с тяхното откриване десертът се домогва до званието “Венеца на абсолютното тържество”, до първенството сред радостите на вкуса, а сладкарското изкуство придобива широтата на неизчерпаемите възможности. След захарта, светът се превръща в приказка, в разказ слял насладата от словото и доволството от битието. Да “точиш локуми” значи и да разправяш сладки приказки, да омагьосваш и езикът ти да бъде услада за ума, сърцето и душата; да лъжеш, но невероятните измами да опазват истината.
По времето на Моцарт цяла културна Европа от епохата на просветения абсолютизъм, се диви на начина на живот и гастрономически приумици на Османската империя. В изкуството и в музиката възниква едно влечение по източната екзотика, което привлича непривични мотиви напеви, истории или просто аромати от далечината на земите, където се ражда светлината. Влечение, изкристализирало в стила alla turka, нароил онези брилянтни и безбройни ронди ала турка, отвличания от сарая, персийски мотиви, арабески и намуни в поезията и музиката.
Кулинарията не остава на заден план, винаги готова за екзотиката на вкуса тя е ненаситна за разнообразие, вариация и игра. Тя веднага предугажда страстта по ориента и я претворява в множество неочаквани съчетания. А по тези земите на Мохамед сладкишите са привилегия на султанското внимание. Разглезени от виртуозните си сладкари султани и везири с нестихващо любопитство търсели нови предизвикателства за изтънчените си небца. Султан Абдул Хамид І скучаел един следобед и въпреки обилният си обяд и няколкото шербета с нарови зърна, сусамови халви и завити в спирали баклавички с шам фъстък, оставал гладен за нещо друго. Нещо ново, неопитвано и най-вече сладко. А един неутолен султан е опасен. Затова и сладкарят Али Мухиддин Хаджъ Бекир се разтреперал, когато го извикал и заплашил да го посече на две, ако не му приготви нещо изключително и изненадващо. А ако младият Али успеел да утоли неясната жажда на султан Абдул, той му обещал толкова злато колкото самият тежи. Али бил умен, знаел за пристрастието на господаря си към захарта, която отскоро навлизала в империята. Захарта не била нито като меда, нито като гроздовата меласа, с която подслаждали всички сладкиши до тогава. Затова се доверил на инстинкта си и решил да приготви сладкиш от захар. Сварил гъст захарен сироп с розова вода, добавил към него белени бадеми и сушени плодове - стафиди, смокини, кайсии, като всичко съединил със смола от едно местно растение, той дори не се досещал какво точно ще излезе. Щом ароматната смес се сгъстила, Али излял сладкиша в дълга тава, а когато изстинал го нарязал на кубчета, които овалял в пудра захар, предварително смляна в мелничка. Цяла нощ се трудил, не спал, не знаел дали сладкиша ще спаси главата му и дали ще омилостиви гнева на своенравния владетел. Пред когото се появил на сутринта с подути зачервени очи. Когато поднесъл десерта на султан Абдул, Али едва се държал прав на нозете си от страх. Щом султана вкусил малкото захарно кубче лицето му не помръднало, животът на Али висял на косъм. Всички изтръпнали. По едно време очите на султана блеснали и блаженство се разляло по устните му. Наместо да бъде посечен на две Али получил титлата Главен отомански сладкар, както и обещаната награда - теглото си в злато. Султан Абдул нарекъл десерта “рахат локум”, което ще рече в превод от турски “парченца, носещи наслада” и оттогава често го похапвал, доволен и че жените от неговия харем, задълго забравяли препирните си, когато им го поднасял.
Един британски пътешественик, изследващ порядките и живота в империята го пренесъл в стара Англия, заедно с рецептата за направата с името “Turkish delight” – турска наслада. Локумът бързо се разпространил по всички големи дворове на Европа, а и в обикновените сладкарници. Знае се, че са му се наслаждавали както гениалния композитор Моцарт, така и морализатора енциклопедист Дени Дидро. Пикасо пък търсел вдъхновение в сладостта му, а Наполеон и Чърчил го предпочитали с шам фъстък. Официалната премиера на локума в Европа е голямото му дефиле на Виенския панаир от 1837 година, а днес можем да си го позволим и без да бъдем кралска особа, гениален музикант, пълководец, политик или философ, просто заради насладата и радостта. А за какво друго са сладкишите, ако не за да услаждат часовете ни и да разкриват колко много имена има удоволствието, едно от които е локума и неговата приказка.

Как да си приготвим рахат локум
Продукти:
750 г. – бяла кристална захар
1,5 л. – розова вода за пиене
250 г.- пшенично или царевично нишесте
20 г. – смола, т. нар. гума арабика или арабска дъвка или желатин
сокът от 1 лимон или 15 г лимонтузо
лимонова кора и ванилова есенция
100 г. белени филирани бадеми, белен шам фъстък, белени лешници или орехи
50 гр. стафиди
50 гр. смокини, нарязани на парченца
50 гр. кокосови стърготини за наръсване
20 гр. масло за намазване

Приготовление:
Захарта се стопява на сироп в розовата вода. Нишестето се разбива в студена вода, като с бъркане се добавя бавно към клокочещия на котлона сироп, като се внимава да не се образуват валки. Прибавя се и разтворената арабска гума или желатин. Бърка се до получаването на хомогенна смес. Щом сиропът се сгъсти, така че да остава на топчица върху чинийка се добавя лимоновия сок (лимонтузото). Преди да се отстрани от огъня се добавят ароматите. Насипва се в издължен недълбок съд, намазан с масло. Подреждат се в линия бадемите и лешниците, както и сухите плодове. Щом се стегне и охлади добре се реже на мънички кубчета, в които да остава по една ядка или плод. Овалват се в пудра захар и кокосови стърготини. Сервира се в кутийка или в красив стъклен съд. Поне за малко се почувствайте султани като вкусите тези парченца носещи наслада.

Пътят

Човекът - движение по пътя
Началото и краят
са у Бога

Вървя през полето
Край мене
Жужи вечността

Блуждая
Тъй дълъг е пътят
Към себе си

Пътувам към себе си
Но най-напред
Срещам тебе

Прекосявам самотата
С най-гордия звук
На стъпките си

Господи бродя из тебе
съзерцавам душата ти
вървя по белия свят

Умора
тежи в нозете
тъга по тленността на битието

Стъпвам леко
Щастлив съм
И ходенето е вид летене

Пътувам
И пътят
Върви с мене

Вървя
И слънцето върви със мене
Нося си го да ми свети

Времето е куфар
Затворило ме е
а носи ме нанякъде

пътува хиляди години
звездна светлина
очите ми да радва



земята е мелодия
по която се
върви бавно

не съм у себе си
разхождам се
във всички които обичам

слушам
как вятърът
гони тъгата ми

след стъпките ми
ехо
а казват камъните са неми

пресичам реката
отсам и отвъд
и двете са у мене

в гонитбата на утре
забравям
днес

самотен е пътят
не никнат край него
стръкчета трева

вървя смирен
след мене упорито
крачи гордостта

отекват стъпките
в тишината
самотен е пътят навътре

задъхани
дърветата тичат
във влака си седя спокоен

не видях камъче или жабка
нещо подскочи по пътя
но живо бе

далече си
а по всички пътища
крачиш с мен



пътувам
с мен и планините тичат
в далечината синя

дълъг е денят
за дърветата в гората
кратък за пътеките в нея

сърна за миг прескочи
падналия дънер
цял ден охьовът пълзя

в думите слушам
свистенето на пътя
накъде отива

толкова често
изминаван път
и винаги различен

гората тъй самотна
радва се на мойте стъпки
в дълго ехо

промених се докато
вървях по пътя
а той все същия

зад мен няма следи
пред мен също
кой е моя път

д в а п ъ т я

пътя на близостта

прекрасен е пътя
заради стъпките
по него вървели

пътя на търсенето

при-стигнах края
от тук нататък всяка стъпка
път проправя

пътят тук под краката
и този в далечината
не са едно и също

не знае пътя
накъде отива
без обичта на стъпките

не към щастието
крачи пътят
а редом с него



пътувам и все пак
в себе си
винаги съм у дома

всяка крачка
е крачка
към безкрая

толкова много пътища
към една цел
да бъдеш човек

ела
нека пътуваме заедно
в обичта да вървим

крачка след крачка
ставам
човек

където бил съм за миг
бил съм
за цяла вечност

спомени стъпки
не се боя имам ръка
която с обич държа

вечността
пътува
мигове от стъпки

по вечността на пътя
колко много
мигове от стъпки

по един път идвам
по друг се връщам
различен звук от камъни

калдъръм
ритъм от камъни
в старинна песен

разхождам се
по старите пътеки
съпровождат ме спомени

от пътя си взимам
камъче за спомен
миг който ще остане и след мен

миг който няма да отмине

пътят изпуснато кълбо
нишката
съдбата ще пререже

Voce amoroso

Така зависим съм от гласовете,
Които раждат ме и пеят мойто битие
О
Гласове любовни
Не млъквайте в смъртта
И вечността с вас ще млъкне
Ще утихне
Няма
Пейте многоликата вселена – опиянени пейте
В любовните си звуци, за да има болката на красотата
Пейте, за да ме има мен
Пейте до тишината
Живота пейте
Пейте ...

Сезоните на очите

В рамката на прозореца
Гледам изложбата на
Времената

С хиляди очи
Ме гледат
Листата на дървото

През пролетта душата ми
Си мисли че е цвят затуй
Цъфти

Светът е миг
Отпървом цвят
А сетне пух

Пускаме хвърчило
За щастието е
Нужен вятър

Където бил съм
За миг
Бил съм за цяла вечност

Един облак се люлее
По вълните
Как ли не потъва

С груби чукове
Болката ме дяла
Нежно вае радостта

Ядосан нагазих в тревите
А те ми отвърнаха
С ухание сладко

Гледам розата
А вдишвам
Рая

В сънната светлина
На ноември
Сини силуети на есенни мисли

Тъгата ми
Е вейка скръбна
Оголена без лист сама

В очите ти живея
Гледай ме
За да ме има

Господи,
Остави ме да обичам
Нима за друго ме създаваш

Не искам да чета тъгата
В твоите очи
А да пея радостта им

Като тъга
По вейките самотни
Тежи снега

Тъй тих е зимният ден
В белотата му лесно
Чувам душата си

Разхождам се
По равния сняг
Небето проскърцва в стъпките ми

В сините сенки
На голи дървеса
Ярко жълт сняг

Безсилни клонки
Снежинка още
И ще ги прекърши

Безкрайна белота
В мелодиите
На хилядите тишини

След толкоз тишина
И белота
Как да не се родиш отново

Първи стих: Аз
Втори стих: Ти
Трети: Вселената

Ти ме създаде
Безкраен
А затвори ме в тяло

Бял лист – зима
Пиша на него – самотни клони

Чакам в теб да разцъфнат

Стари къщи

стара къща
посещават я
само капките

стара къща
рухва под
спомените на снега

къщата се срути
натежа й сянката
на цъфналата слива

остарява къщата
от самота
все по-ниско е стряхата

в прозореца
сред сенките
надничат орехови листи

само орехът
е гост
под тази стряха

няма ги ръцете
но волята им
още на времето се опълчва

стари къщи
над гласовете властва
тишина

чучур потънал в мъх
тишината
жадно пие

врата
ту времето ту вечността
открехва

прораснали треви в тъгата
градината забрави
твойте стъпки

Песъчинки

нещо живо
подскочи по пътя
камъче или жабка не зная

не видях камъче или жабка
нещо подскочи по пътя
но живо бе

падащо листо
твърде тежка е сянката
за да полети

небе планина езеро
тук смъртен е
само рибарят

в музиката
се стопявам
за миг ме няма

пее реката
с гласа на всяко
камъче

липсваш ми
по едно облаче ти
пращам поздрав

по стената
сянката на брезови клонки
и тече и не тече

в сянката нагазих
хладен ручей
потръпвам


ядосан нагазих
в тревите
а те кротко ухаят

Шепот в зелено

В копринената нежност
на първите треви
усещам ласките на битието

Ядосан нагазих в тревите
а те ми отвърнаха
с нежно ухание

Зеленото е тихо
студено синя безкрай топи се в
щастието на жълтия живот

Горят
зелените пламъци на тревите
негаснещ живот

От тревите
вятърът измисля море
само че зелено

Прораснали треви в тъгата
градината забрави
твойте стъпки

В тишина потънали тревите
слушат слънчевия шепот
на Твореца

Зелената утеха на тревите
успява от тъгата
на дъжда да ме спаси

Тревата вече е дълбока
ако нагазя
ще ме залее

Крия се
във високите треви
нали съм невидим

Тревите все по-високи
стават в стремежа си
славея да чуят

С тревите си играя
от мен зависи
дали вятър ще съм или пеперуда

Миг красота
само колкото
да кажеш АХ! ...

ПИЯНИ ВИШНИ

П И Я Н И В И Ш Н И

Необходими продукти:

350 гр. – натурален горчив шоколад
150 гр. – какаово масло
75 мл. л. – вишнев ликьор
100 гр. – сушени вишни с костилките
150 гр. – бяла кристална захар
60 мл. л. – кондензирана готварска сметана
ванилова есенция

Шоколадът винаги разказва някаква любовна история. Неговата сладост, топлина и дълбока какаова горчивина сякаш напомнят упоенията на любовта. Шоколадовите бонбони “Пияни вишни”, били сътворени от един сладкар, живял в удивително красивата област Пиамонт в Северна Италия, където се отглеждат вишневи дръвчета. След едно любовно разочарование, той потърсил утеха в своето изкуство. Към неговия безмълвен разказ от шоколад, ликьор, крем и плод са се съхранили и няколко страници от дневника му, от деня на създаването на прочутите из целия свят бонбони.

“Рецепта за шоколадови бонбони с пияна вишна”

Шоколад. Натурален горчив шоколад 350 гр., защото само шоколадът може за преобрази горчивината на отчаянието в сладост. В последна сметка всяка любов е измама, защото учи сърцето да обича, а когато си отиде го оставя самотно, обезверено и скръбно. Затова шоколадът трябва да бъде черен, без заблудата на млякото, горчив като истината, черен и блестящ като загадката на любовта, която ни спохожда изневиделица и е игра на безотговорното дете-бог Амур. Стопеният на водна баня шоколад се бърка упорито с 150 гр. натурално какаово масло, колкото по-дълго се разбърква, толкова по-фин и блестящ става шоколадът и се откроява ароматът на какаото. Любовта така леко смесва всичко в едно и не знаеш нито кое е тялото, нито коя душата ти, защото те са те напуснали и принадлежат на другия. След като приключи бъркането, сместа се изсипва във вдлъбнати формички, заделя се малко количество, за да се направят похлупачета и се оставя на хладно за около 15 минути. Приготвят се всички останали продукти, защото трябва да се работи бързо с охладения шоколад, иначе може да се изпусне моментът. Както в любовта, така и в сладкарството най-важното е да се улови подходящия миг, защото ако се пропусне всичко отива по дяволите.
Алкохол. Взимат се 75 мл. л. силен вишнев ликьор. Трябва небцето да усети опарване, когато се счупи коравият купол на шоколадовата форма в устата, а по-сетне да се разнесе и аромата леко стипчив, но сладостен. Така бонбоните ще напомнят, че любовта е примирение на непримиримото, че събира вода с огън, земя с небе, сладкото с горчиво. Любовта опиянява, разкрива пътища и надежди, събужда очакване, всеки миг е празник. Алкохолът тук е замъгляването на съзнанието и усещането за този вечен празник. Под неговата власт се смесват истините и лъжите, вярата и коварството, но отрезвяването се заплаща скъпо и идва неочаквано. Да-а..., тези бонбони са моето откровение и всеки, който вкуси от тях ще е предупреден за рисковете на любовта, за опасностите, които дебнат в насладите, защото можеш да останеш ограбен и опустошен, след като подариш сърцето си. И така внимателно се налива във всеки бонбон не повече от 7 мл. л. ликьор.
Пълнеж от захарен крем. Все пак любовта е най-голямата радост и приключение. Заслужава да се изживее независимо от нейния край. Затова се прибавя и захарен крем в бонбоните. След парливия вкус на алкохола и горчивия отглас на топящия се натурален шоколад, езикът трябва да бъде изненадан и погален от тайнство на радостта – миговете безгрижие. Кремът се приготвя от 150 гр. бяла кристална захар, концентриран ванилов аромат и сметана около 150 мл. л. Бъркат се на тих огън докато се сгъстят до твърдостта на конфитюр. Нека вкусът на белия крем да напомня за детството и невинността на всяка любов, чиито импулс е тъй чист и прекрасен. С лъжичка се поставя по мъничко във всеки един бонбон (както е нужно и в миговете на хармония да не пресяда сладостта). Дозата е от особена важност за продължителността на любовта, а и за силата на апетита.
Вишна. И сега най-важното - плода. Езикът открива в центъра на бонбона известно съпротивление, едно жилаво телце с особен дъх - вишната сладка и кисела едновременно, дори леко стипчива. Поставя се във всяка формичка само по една вишна. Нека плодовете не са захаросани или от сладко, а добре узрели и изсушени цели вишни, които да са се освободили от излишната киселина, но да са съхранили в себе си усещането за ярко майско слънце, за вятъра и ведростта на пролетта. Вишната е загадъчен плод, тя притежава сладостта на забравата и стипчивостта на прозрението. Любовта оставя в нас някакъв плод, самите ние сме неин плод и затова вишната споделя тази тайна, внушава, че въпреки всичко си струва да обичаш, че това е благодат и милост, въпреки тъгата.
Костилката. Костилката не се изважда, за да остане нещо твърдо и неразбираемо, нещо което трябва да се преодолее. Нека никой не забравя, че дебне опасност от всяка любовна радост, защото да обичаш е проверка на вътрешната сила. За да се стигне до костилката, трябва да се разкъса червената плът – да се премине през изпитанията. Тя е онова, което не може да се изкаже, но носи същността. Костилката е и семенцето и спомена, от които се ражда един нов плод, нов свят.
Накрая формичките се затварят със загретите шоколадови капачета, за да се запази тайната. Оставят се да преседят на хладно. След това се увива всяка една по отделно в ярко ален станиол. Опаковката е важна не само, за да привлече погледа, но и за да породи желание.

На обратната страница на рецептата видях записан и един стих:

“Потънала в сладост вишна пази стипчивата си мисъл”.

А под него следната бележка: “Разкривам своята тайна в пияните бонбони и всеки, които опита от тях ще узнае истината на моето влюбено сърце”.
Винаги когато вкусвам от пияните вишни чувствам как се смесват сладостта и горчивината и усещам силата на любовта, която пронизва всичко.

Чаен аромат - хайку поезия

В чашата чай
небето трепти
жадно отпивам

Кутийката за чай
пази шепота
на твойте пръсти

Прозорецът потънал е в пара
чаен аромат
нещо ни разказва

Прозорецът замъглен от пара
бързам в къщи
ти ме чакаш

Ценна е
чаената чаша
ръцете ти са я държали

За устните ми
ти си питие
на глътки пия теб и себе си

В чаената чаша
твоето отражение
не смея да отпия

Чаша чай
а е побрала уханието
на цялата гора

На масата
самотна е чаената чаша
без твоята ръка

Не пий
утайката на дъното
ще се развеселиш от мъка

Чай
отпивам
уханието на полето

Пием чай
споделяме горчиво-сладкия вкус
на живота

Вън зимен ден
а в къщи горско ухание
пием чай

Весело бълбука чайник
припомня
слънчевите дни

Преди изгрев
чаен аромат
буди слънцето и мен

Горчив вкуса на чая
уча се
сладостта да доловя

Водата от сухите билки
аромат извлича
твоята нежност обичта ми