четвъртък, 31 декември 2009 г.

Да се преобразиш



свят за миг
сетне друг
уморих се да се преселвам

понеделник, 28 декември 2009 г.

За миг свят





така побелял
за миг
свят непознат



Белотата




какво чудо
първи тук да стъпиш 
пресен сняг

Зимна гора





зимна гора
настръхнал таралеж
под студеното небе

неделя, 27 декември 2009 г.

Скреж





фойерверки
 скреж сияе
в игличките на бора

петък, 25 декември 2009 г.

Писмо в белотата



тъй и непрочетено чезне
писмото
на зимата

вторник, 24 ноември 2009 г.



всеки път побеждава есента 
казвам си няма да тъжа
но пак скърбя

Сън на яве



Слънчева мараня
дори планината
е изчезнала

петък, 20 ноември 2009 г.

Пред прозореца пеят славеи



Нищо не струва толкова скъпо колкото цял ден, прекаран в тъга!
Под прозореца пеят славеи - каква сладост!
Защо винаги часът на щастието се отлага за друг ден, а не сега?!
Красотата събужда копнежи...


сега не утре
цветето
цъфи


четвъртък, 19 ноември 2009 г.

Листопадът




тихомълком
съгласявам се
 с листопада




За нуждата от поезия


Казват, за да бъдеш голям хайку поет е достатъчно само едно сполучливо стихотворение. Каква надежда!


цял живот
на цената
на един миг

*
едно стихотворение
ме спасява
в този ден


Тишина в есента


Само есенният ден познава истински щастието. Споменът за лятото е загубен като надежда, слънчевите лъчи пречат да се мисли за зимата. Вече нищо не се очаква. Плодовете са дадени. Топъл денят е съвършен. Кротко падат листа. Нищичко не бърза за никъде. Всичко е още тук и аз съм тук.


щастието
да живееш
без надежда




Щастливата градина



Трябва да има поне едно единствено място, където да е възможно щастието и да има чисто безгриже, където всичко да бъде музика...




Винаги те
очаква белият лист
с тишина



четвъртък, 22 октомври 2009 г.

Рисунки с туш


есенна утрин
позрачен светът
току що нарисуван с туш


още е мокра скицата
навред
потънало в роса

сряда, 23 септември 2009 г.

Без опора?!




Фотоапаратът
остана в къщи
трябва да запомня всичко

Захлас



Всичко
все пак миг е
но тука бях

понеделник, 7 септември 2009 г.

Прошепнато под звездите



Казвах
тъга тъга
а сега ми изглежда щастие

вторник, 11 август 2009 г.

Въпреки тишината



Език за мълчанията?!
сенки на листа
по пътя

Мълчанието



Толкова далеч е
всичко
тишина от изгубена радост

Припомняне



Следи от нещо забравено
някакъв свят
тук изоставен

понеделник, 10 август 2009 г.

Лекотата


Не оставяй
лицето си без израз
нима празно е небето

Какво упорство



Най-сетне сред пустотата
срещу самотата
на небето да възроптаеш

Усилието



Какво упорство
сред пустотата
тишината да бъде молитва

Надежда в красотата


Какво упорство
тук да бъдеш
и още за красота да молиш

Доверието



Къде отивам
накъде ме водиш
през тази твърде дълга самота

Забравеният хоризонт



Прашинка по прашинка
в самотата се губи
надежда за хоризонт

Отвъд тишината


Вятърът видях огънат
за миг
в пясъците стихнал

Псъчен часовник



Време - пясъчен часовник
от мен към вечността
отронват се прашинки

Самотата на пясъците



Никоя пустиня
не подозира
пустотата си


Вятърът видях огънат
за миг
в пясъците стихнал


Пясъци прострени
до тъгата
не смогват вятъра да утешат

Вятърът скърби с миражи
пустинни пясъци
развява


Пустиня
красивата самотата
където мълчиш

Причудливо
пустинята плава
по река от ветрове


Мъка и самота
влачи пустинята
пясъчен часовник

Дюни
бедра лежащи
за вечен сън съблазън

Музика от ветрове
пясъчни ноти
хоризонтът е молитва


Дюни –
самотен глас
до дълбините на небето

Така мъдра
самотата на пясъците
моли за гласа Ти


неделя, 26 юли 2009 г.

Concerto amoroso



Очакване

Търкулнах
ябълката на живота
в твоите ръце се спря

Пътувам
към себе си
но най-напред срещам теб

Измислям те
рисувам лика ти –
след миг ти идеш насреща

Не питам
как в това море от хора ще те открия
знам за мене се роди

Далече си
а по всички пътища
крачиш с мене


Среща

Дали ако цял ден
изричам името ти
най-сетне ще дойдеш

Тичаме из росата
щастие се сипе
по глезените

Живееш
пулсираш в обичта ми
живееш два живота в един

Спаси ме
от безлюбието
от ужаса да бъда само себе си


Гледам звездите
а те не за тайните си
за тебе ми говорят



Любовни нощи

Гъвкавата мелодия
на тялото
в ръцете ми звучи

Голи
телата и душите един пред друг
събличаме света

На рамото
ми спиш
и пак те сънувам

Заспиваме прегърнати
вселената
над нас грее утешена

Вълшебна нощ
а после
накъде?!



Споделяне, огорчение

Наказан съм така жестоко
последен грешник
с любов несподелена

Господи
защо все някой бяга
или съм аз или си ти

Аз съм онова
което остава
и след всичките загуби

Не ми говори
с глас студен
можеш да ме убиеш

Миг обич
осмисля години
безлюбие


Спор

Досада облаци от скука
очите ти са натежали
от безлюбие

Махни се
наситих се на скръб
и ти не ме спаси

Хлопна вратата
след теб остана да кънти
гневът ти

Гневиш се недоволстваш
губиш време
Кога ли ще обичаш?!

Събирам те парченце по парченце
от местата където бяхме заедно
любовни отломки


Самота

Не изрекох
ни една от болките
а само твойто име

Земята
под краката ми избяга не може
тъгата ми да понесе

Копнееш за вечността
давам ти я
в свойте думи

Отмъстих ти
превърнах те в
стихотворение

Простих на Бога
че ме създаде смъртен
защото тебе срещнах


ФИНАЛ


Врата ли съм
та чакам
нежна някоя ръка да ме отвори

Тишина ли съм
че в тебе
зазвучавам

Вълна ли съм
че при тебе
непрестанно се завръщам

Море ли съм
че своята безкрайност утешавам
в бреговете на обичта ти

Имам и нямам име
позови ме за да те позная
изречи ме за да се родя...


Любовна история разказана в хайку стихове

НАДЕЖДАТА


НАДЕЖДАТА

С хартиено коробче
морето
да прекосиш

Мамещата далечина


Морето шепне
когато за любов
говори


И бистротата лъже
светът е
тъй неуловим



Далечен залез
картичка красива
изпратена на друг

Обичта -
в дълбините тиха неизменна
бунтуват се вълни отгоре



Колкото и да питам
само тишината
отговаря

Всеки път
с различна тишина
посрещаш ме море



Море ли съм
че своята безкрайност
в бреговете ти завръщам

Вълна след вълна
до хоризонта море
разлиствам книга


Море или небе
безкрайността край
моята прашника



Тихо море
Твоята сълза
за този свят


Настоявам
обичам те обичам
макар всичко на пясък да се пише

сряда, 22 юли 2009 г.

Гледам те...




Гледам те
как сваляш прането
как слагаш щипките по простора
след гнева
и обичта ми към теб възвръща гласа си

не съм забравил как да те обичам

Трябва?!



Трябва ли?! Трябва!”

Лудвиг ван Бетховен

Трябва?! –

онова което е необходимо
за онова което е ненужно
но с което все пак всичко се спасява –
          
              ти самия
                   и света
                         остава


                     ето го

                        ТРЯБВА!




ЖВОТЪТ СЕ ИЗБИСТРЯ


I

ЖВОТЪТ се избистря
до смисъла на капка
от пълноводната река
с бушуващи води и чести пристипи на страст неудържима

най-важното
остава
непокътнато в
чиста капка




II


СТРЕМГЛАВО рукнали
водите
текат
за да са свободни

нищичко да не ги задържа
ни образ нито скръб

текат
единствено за бистротата
за кристалната безплътност на гласа

избягали от тишината огледална
от бурите изтръгнали сълзи

накрая се спасява висчко
в няколко
прозрачни капки

събота, 27 юни 2009 г.

Бамбукът


Един ученик търсил учител, който да го научи как да стене най-добрия художник, но все не се намирал по-добър от него. Когато най-сетне чул за един прочут майстор на туша. Онзи го накарал да рисува един и същи бамбуков стрък безброй пъти като му обещал да го вземе като ученик едва тогава, когато изобрази повея, стръка и полюляването на бамбука в своята картина. Колкото и безчет изящни рисунки да му носил учителят все ги късал. Тази била твърде сучна, онази твърде груба, на другата бамбукът бил тъжен, на трета нямало вятър, а в четвъртата щурците твърде силно свирели...
Най-сете покрусен ученикът се върнал в къщи и отново се хванал за работа. Обезсъчено размил туша и замахнал с четката – не можел да спре не заради учителя, не заради бамбука, а заради себе си – търсел утеха и направил още една рисунка. Заспал, а на сутрината отишъл при учителя да се сбогува – осъзнал, че е недостоен за негов ученик, но все пак не можел да се откаже да търси учител за себе си... Тогава другият поискал да разлисти и последното си руло пред него.
И щом погледнал усетил милувка от вятъра в бамбука, доловил колко безгрижен е пролетния ден сред зелната свежест, чул как щурците свирят наоколо... Махнал с ръка и пак скъсал хартията. Съвършенството било непоносимо.

Ученикът се разплакал:
- Но защо не чухте ли вятъра, щурците, не усетихте ли как расте...
А учителят тихо изрекъл :


съвършенство
още само докато
копнееш за него

Градината




как да тъгуваш
в разцъфнала
градина

За миг



Цяла година минавам покрай един храст сухи клони. Мисля си „Колко е грозен!”.


Лято: Дори листата не го разкрасяват.
Есен: Никакво изяществото – зеленината вехне кафява без алено или жълто, а клонките просто съсухрени и безнадеждни.
Зима: Клони дори без молитва – хаотични.
Пролет: Тази острота, не мога да я забравя макар, че пъпчиците са толкова невинни.


Май: Захласнах се пред щедростта на тази пищна и разгулна прелест. Аромат и белота.

Жасминов храст – единствено любовта е наистина тук. Не познах този храст. Бях забравил. Нима това са същите грозни клони?!...

всяко цъфнало цвете
ново основание
да бъдеш

неделя, 21 юни 2009 г.

Пух от тополи


все тук
старата топола
все нанякъде отлитат пухчета

топола стройна
самотата й полюшва се
до безкрая

залюля се всичко
пролетен вятър
пиян от аромат

сякаш сега
вселената възниква
навред лети пух от тополи

край реката
тополи хоро
извиват

цял ден лети
не пада пухче
от топола

светът е миг
от порвом цвят
а сетне пух

пролетни облаци
мамят ме
отново да мечтая

видимо и невидимо
оглеждат се в тишината
на водите

вторник, 16 юни 2009 г.

Птици



Птица ли съм
че висините
в мен политат

Ако се създавах сам
криле щях да си измисля
сега с душата си летя

Тъгата ми с
ятото отлита
на юг да търси радостта

Нежността гука
бяла
полита гълъб в небесата

Тялото събличам
от тъгите
птица в радостта

Не листа
птички трепкат
в клоните

Зимно дърво
разцъфнало с гласчета
на птички

От дървото
птички политат
със себе си го взеха

Отлетяха птичките
само сенките
тук остават

Отлетяха птичките
С тях
и сенките

С перо
пиша думите
за да полетят

събота, 6 юни 2009 г.

Отронени стихове


пролетна гора
под всяко листенце
укрито гласче

цял ден нито
миг тишина
шумоли зеленината

поле иглики
внезапни галактики
тук и там

пролетно почистване
с праха под дивана
изметох и мъртвото щурче

всяко цъфнало цвете
ново основание
да бъдеш

как да тъгуваш
в разцъфналата
градина

вятър
напоен с ухания
почти видим

и Бог се смалява
за да сътвори
калинката

бързи бистри води
нищичко
не помнят

прецъфтяха
всички дървета
вече отново мога да тъгувам

събота, 30 май 2009 г.

Излезнах навън


Излезнах навън
да Те срещна
в мен само мълчиш
а там толкова бъбрят
че дори да говориш пак няма да чуя
на върха при реката бях
вкусих покой трепет наслада
накрая разбрах
Ти търсиш езици
и говориш чрез всичко
разбрах го когато
едно стихотворение
за любов
което вече цял живот
в себе си нося
настоя да го запиша отново
за пореден път
и в този ден
в езика на тези часове
минути
възраст

понеделник, 25 май 2009 г.

Terebilis Sacrum



Защо мълчиш О Господи

защо мълчиш когато ми говориш
имам очи гледам Те
но не виждам Ликът Ти
имам уши слушам думите Ти
но не чувам Гласа ти
имам ръце чувствам милувките Ти
но не Те докосвам

Зная тук си а Те няма
Страдам без Тебе
Страдам за Тебе Боже
Нося Те в себе си
И с Тебе страдам

Защо мълчищ О Господи

Защо тъй страшно мълчиш когато ми говориш

Само обичта Ти е утеха
в тишината
Само обичта Ти


  • Teribilis Sacrum /лат. ез./ - Устрашаваща свещенност

неделя, 24 май 2009 г.

Неусетно узрявам


Неусетно узрявам
само преди миг
не вярвах че ще разцъфна
не вярвах че ще се приближа
към щастливото жълто
към звучащия в себе си оранж
към шумното алено
само преди миг
познавах зелената свежест горчивите сокове
и тази тишина на спокойствието
в цвета от небе и от пръст


само преди миг


не знаех че съм плод
че със сок се наливам
че окръгля ме сладост
помнех че съм цвете
и целият мой смисъл бе да украсявам


сега копнея
нечии
устни да нахраня
нечия
жажда да утоля
в нечия
нужда да се загубя


само преди миг

събота, 23 май 2009 г.

Тайно скрито цъфтиш


Тайно
скрито цъфтиш
никой не вижда цветовете ти
никой за тях не предполага
дори не би заподозрял че в клоните ти листенца зоват пролетта
и вятър тайните шушне
че нетърпелив животът шуми
и мелодиите на мъзгата
по тебе се плъзгат
упорството превръща се в сила
от всяко търпение излива се мисъл
настояваш
смисъл да сътвориш
и не само всеки плод
но и всеки отронен цветец
всяко невинно око на листата
отсамосебе си го постига
всеки жест те създава
ненадейно
ставаш

защо тогава всичко случайно
превръща се в съдба