Невидимо лято

The Walk or Madame Monet and her Son, Woman with a Parasol, Claude Monet 1875,

Oil on canvas 100 x 81 cm, National Gallery of Art, Washington D.C. USA.   

Родена е през декември.
За всеки рожден ден получава обичайното - топли ръкавици, кашмирени шалове или вълнена шапка... и така година след година...
Но веднъж - голяма кутия с панделка. А там сламена шапка, ветрило и лека лятна рокля на цветчета.

- Ах! Ама, че изненада!

Тя не вярваше на очите си, докато галеше и гледаше вещите усети ,че тича по свежо зелени треви, обсипани с цветя под лъчезарно небе.   

гали декемврийско слънце
но топлината
не стопява снега

въпреки това:

невидимо лято
всеки път щом
чуя гласа ти

 

Край вишната

Из цикъла хайбуни:

Заради цъфналите вишни

ІV

Въпреки че вече цели седем години се мъчил да напише хайку за разцъфналите вишни така и не успявал. Поетът не бил доволен от стиха си както и да го променял. Докато един ден при случайна разходка застанал пред най-красивото дърво - неистово, въторжено разцъфтяло с всяка една своя вейчица.

За първи път от седем години насам забравил за стихотворението си, забравил за неуспеха, огорчението, усилята, известните думи на класиците, дори за страха си. Цял бил обзет само от чудото на гледката.

Дълго стоял и захласнато съзерцавал, а времето го заобикаляло.

Като се налюбувал станал тихо и си отишъл.

Не е нужно повече

стига да се възхитиш

и да отминеш

• Тук: Част І, Разцъфналото стихотворение;
• Част ІІ, Как се цъфти;
• Част ІІІ, Как се става поет;

* Като илюстрация са използванани репродукция на Vincent van Gogh, Flowering Plum Tree, 1887 и Ando Hiroshige Kameido Ume (Japanese apricot) Garden 1857, from the series One Hundred Famous Views of Edo;

Как се става поет

Из цикъла хайбуни:

Заради цъфналите вишни

ІІІ

Поет цели седем години писал едно хайку, посветено на разцъфналите вишни, но все не постигал онова, което искал да изрази с цялата си душа.

Най-сетне, в прекрасен пролетен ден, заставайки под разцъфнала вишна се разридал безпомощно като дете.

Радостта казала е всичко

преди нас

за цъфналите вишни

* Като илюстрация е използвана репродукция на картината на Винсент Ван Гог "Вишнева клонка" 

Как се цъфти

Из цикъла хайбуни:

 

Заради цъфналите вишни

IІ

Поет цели седем години писал едно хайку. Узнал случайно за това друг се възмутил:

- Та това противоречи на духа на хайку - то не е бавно растене на бисер, а натъкване на златна прашника - или я съзираш или не. Да се пише хайку цели седем години е загуба на живот! Може да се наслаждаваш и мислиш за едно стихотворение цял живот, но трябва да го създадеш с едно дихание.

Гневно замахнал цял почервенял и въздъхнал:

За да кажеш всичко

както трябва

само това кажи

Парадоксално макар и да бил автор на стотици, дори хиляди стихотворения, хората го запомнили единствено с това тристишие.

* Като илюстрация е използвана репродукция на картината на Винсент Ван Гог "Вишнева клонка в стъклена ваза"

Разцъфналото стихотворение

Из цикъла хайбуни:

Заради цъфналите вишни

I

Един поет цели седем години се отдал да довършва хайку стихотворение за разцъфнали вишни – ту махал, ту прибавял нещо – ставало или твърде игриво, или твърде натъжавало, каквото и

да се получило не оставал наистина доволен и ден след ден настойчиво го пренаписвал.

Пишел ли пишел все същото стихотворение, то упорито му се изплъзвало в последния момент и така въпреки старанието си изтерзания човек, никога не успявал да успокои четчицата си с туш.

И така докато една пролет застанал тревожен пред удивително красиво дърво отрупано в цвят, та чак не се виждали клонките – сякаш цветът вибрирал във въздуха. Тогава свенлива девойка се приближила и му подарила едно отронило се цветче:

- Никога не съм виждала някой така влюбено да гледа, така да се радва и скърби във възхитата си – багодаря ви!

И произнесла следното стихотворение:

Знам цветът ще падне

и все пак

вярвам че е вечен

След което спокойно се отдалечила безмълвно.

Поетът добре разбрал думите й и прошепнал:

Подари ми цвете

след три дни повехна

но пак цял живот до мен цъфти

*Като илюстрация е използвана репродукция на картината на Ван Гог "Разцъфнала клонка"

Пред тайната

Всички стоели търпеливо, чакали дълго. По някое време Учителят се помръднал бавно и отворил вратата. Стаята била празна - там нямало никого. И рекъл:

- Чакахме да дойде тишината!

Махнал бавно почти тържествено с ръка като покана или като да показва нещо важно:

- Ето поезията!

Добрият учител е не този, който дава много, а който дава щедро.

където и да идеш

носи

и себе си и тишината

Учителят І

Учителят

Един ден млад писател силно разгневен нахлул в школа за поети. Там бил пратен от родителите си тъкмо след като спечелил с тристишие императорската награда за литература и то било записано със златен туш в Голямата книга на Поетите, заедно с личното му и бащино име. Та кой на този свят би бил способен да му каже нещо повече за изкуството на поезията? Нали бил изучавал търпеливо вече десет дълги години всички правила и бил прочел старателно всички свитъци със стари и нови поети, а сега въпреки оказаните му почести родителите го задължавали да бъде посушник на някакъв никому неизвестен и беден учител, наместо да остане в имераторския двор, където заслужено да жъне плодовете на славата.

В тясното предверие се било стълпило нетърпеливо множество, но никой никого не блъскал, никой не шумял, просто очаквали. Младежът застанал пред случаен човек, облечен в поизвехтяла, обикновена индигова драха и нарушил мълчанието с рязък тембър.

- Какъв е този учител, дето ни кара да чакаме. Какъв е той?!, за да ме принуждава да чакам?! Какви дрипльовци са учениците му, защо изобщо съм принуден да стоя тука?!

Тогава се обърнал към въздържания мъж с индиговата дреха.

- А ти, доста възрастен си, а също чакаш с келешите. Какъв си? Нима поет?! Нима си печелил и награди?!, защото казват тук всички били имали такива, и ти ли си по-добр от мен?!

- Не съм чак толкова добър, още се уча... имам малко... около двадесет и пет творби записани в императорската книга. Тихо отговорил.

Това бил учителят.

На мига надменният младеж притихнал. Собственото му майсторство, собствената му гордост го отвели при учителя, но трябвало да позволи и на собственото си смирение да се роди.

всеки следващ път

щом заминаваш

все по-дълъг е пред тебе пътят

 

Дързостта на Пикасо

Веднъж при Пикасо дошъл млад художник, за да му покаже свои неща, но непрекъснато се извинявал и бил много плах. Колебливостта му колкото очарователна толкова и претисняваща личала дори в рисунките му. Пикасо се държал особено търпеливо. Уверил го че има талант и от него ще излезе добър художник. Но младежът го заразпитвал какво значи да си гениален творец, как да рисуваш неповторимо и дали не би могъл и той да стане такъв. Тогава в темпераментния Пабло проговорила испанската кръв: "Аз не съм питал никого как да рисувам дали мога да стана художник!!!" – отсякъл той почти гневно.

Цветето

не пита кога да ръзцъфти

знае за какво е красота

"Автопортрет с палитра", Пабло Пикасо, масло 1906 година

Черешите

Малък разказ за причините

изгубих този ден
без възклицание
си отиде

           Отказваше упорито да престене и продължаваше да плюе костилките от балкона като се стараеше да ги изстрелва колкото се може по-надалеч с уста. Всички възрастни се възмущаваха от това невъзпитано дете, което въпреки увещанията и поредицата наказания не преставаше с този досаден навик.
          Откъде можеха да знаят защо така упорства. То се бе влюбило в черешовия цвят и мечтаеше под прозореца му да поникне черешово дръвче. Сам той да стене повод да се роди една красота и един ден да се възхити от цялата си душа.

как да тъгуваш
 в разцъфнала
  градина

  

Сладостта

Имало едно време много силен и ловък мъж, надарен с красиво тяло и бърз ум бръснач.

                  Един ден го подгонил свиреп триглав дракон, който дишал огън, а когато разпервал криле небето се скривало. Човекът разбрал - не може да се пребори с него и хукнал да бяга. Бягал ли, бягал - стигнал до края на света. Зад гърба му чудовището. Няма повече на къде да бяга, земята се люлее под нозете, тътени разцепват простора - и рухнал в пропастта...
                  Докато падал се вкопич в едно здраво коренище и увиснал така между бездната и надвесения дракон...

                 Обърнал очи настрани - видял капчица мед да се сцежда по едно стръкче и пресегнал ръка...

капчица мед

сладостта

до костите прониква

Мъдростта на император Веспасян

Слънцето неумолимо залязва, светът се превръща в сянка. Amici, diem perdidi! Приятели, пропилях деня! Възкликнал на трапезата си Веспасян, огорчен, че не успял да стори нищо добро и прекрасно през изминалия ден.

не е напразен никой ден

когато

те обичам

Пред прозореца пеят славеи

Нищо не струва толкова скъпо колкото цял ден, прекаран в тъга!
Под прозореца пеят славеи - каква сладост!
Защо винаги часът на щастието се отлага за друг ден, а не сега?!
Красотата събужда копнежи...

сега не утре

цветето

цъфи

За нуждата от поезия

Казват, за да бъдеш голям хайку поет е достатъчно само едно сполучливо стихотворение. Каква надежда!

цял живот

на цената

на един миг

*

едно стихотворение

ме спасява

в този ден

Тишина в есента

Само есенният ден познава истински щастието. Споменът за лятото е загубен като надежда, слънчевите лъчи пречат да се мисли за зимата. Вече нищо не се очаква. Плодовете са дадени. Топъл денят е съвършен. Кротко падат листа. Нищичко не бърза за никъде. Всичко е още тук и аз съм тук.

щастието

да живееш

без надежда

Щастливата градина

Трябва да има поне едно единствено място, където да е възможно щастието и да има чисто безгриже, където всичко да бъде музика...

Винаги те

очаква белият лист

с тишина

НАДЕЖДАТА

НАДЕЖДАТА

С хартиено коробче

морето

да прекосиш

Бамбукът

Един ученик търсил учител, който да го научи как да стене най-добрия художник, но все не се намирал по-добър от него. Когато най-сетне чул за един прочут майстор на туша. Онзи го накарал да рисува един и същи бамбуков стрък безброй пъти като му обещал да го вземе като ученик едва тогава, когато изобрази повея, стръка и полюляването на бамбука в своята картина. Колкото и безчет изящни рисунки да му носил учителят все ги късал. Тази била твърде сучна, онази твърде груба, на другата бамбукът бил тъжен, на трета нямало вятър, а в четвъртата щурците твърде силно свирели...
Най-сете покрусен ученикът се върнал в къщи и отново се хванал за работа. Обезсъчено размил туша и замахнал с четката – не можел да спре не заради учителя, не заради бамбука, а заради себе си – търсел утеха и направил още една рисунка. Заспал, а на сутрината отишъл при учителя да се сбогува – осъзнал, че е недостоен за негов ученик, но все пак не можел да се откаже да търси учител за себе си... Тогава другият поискал да разлисти и последното си руло пред него.
И щом погледнал усетил милувка от вятъра в бамбука, доловил колко безгрижен е пролетния ден сред зелната свежест, чул как щурците свирят наоколо... Махнал с ръка и пак скъсал хартията. Съвършенството било непоносимо.

Ученикът се разплакал:
- Но защо не чухте ли вятъра, щурците, не усетихте ли как расте...
А учителят тихо изрекъл :

съвършенство
още само докато
копнееш за него

За миг

Цяла година минавам покрай един храст сухи клони. Мисля си „Колко е грозен!”.

Лято: Дори листата не го разкрасяват.
Есен: Никакво изяществото – зеленината вехне кафява без алено или жълто, а клонките просто съсухрени и безнадеждни.
Зима: Клони дори без молитва – хаотични.
Пролет: Тази острота, не мога да я забравя макар, че пъпчиците са толкова невинни.

Май: Захласнах се пред щедростта на тази пищна и разгулна прелест. Аромат и белота.

Жасминов храст – единствено любовта е наистина тук. Не познах този храст. Бях забравил. Нима това са същите грозни клони?!...

всяко цъфнало цвете

ново основание

да бъдеш