неделя, 17 май 2009 г.

Сезоните на очите



В рамката на прозореца
Гледам изложбата на
Времената

С хиляди очи
Ме гледат
Листата на дървото

През пролетта душата ми
Си мисли че е цвят затуй
Цъфти

Светът е миг
Отпървом цвят
А сетне пух

Пускаме хвърчило
За щастието е
Нужен вятър

Където бил съм
За миг
Бил съм за цяла вечност

Един облак се люлее
По вълните
Как ли не потъва

С груби чукове
Болката ме дяла
Нежно вае радостта

Ядосан нагазих в тревите
А те ми отвърнаха
С ухание сладко

Гледам розата
А вдишвам
Рая

В сънната светлина
На ноември
Сини силуети на есенни мисли

Тъгата ми
Е вейка скръбна
Оголена без лист сама

В очите ти живея
Гледай ме
За да ме има

Господи,
Остави ме да обичам
Нима за друго ме създаваш


Не искам да чета тъгата
В твоите очи
А да пея радостта им

Като тъга
По вейките самотни
Тежи снега

Тъй тих е зимният ден
В белотата му лесно
Чувам душата си

Разхождам се
По равния сняг
Небето проскърцва в стъпките ми

В сините сенки
На голи дървеса
Ярко жълт сняг

Безсилни клонки
Снежинка още
И ще ги прекърши

Безкрайна белота
В мелодиите
На хилядите тишини

След толкоз тишина
И белота
Как да не се родиш отново

Първи стих: Аз
Втори стих: Ти
Трети: Вселената

Ти ме създаде
Безкраен
А затвори ме в тяло

Бял лист – зима
Пиша на него – самотни клони
Чакам в теб да разцъфнат

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Диалогът създава пътеки. Мостът познава и двата бряга, помни реката, която ги разделя, но и какво свързва разделеното.