ЦЕЛУВКАТА

История с безброй начала

С един миг съм по-стара от света.

Познавам мирозданието и неизброимите му тайни по-добре от всеки друг. Реших да проговоря и разкажа за себе си, защото понякога имам чувството, че ще изчезна, така съм избледняла, изтъняла, а познавам велики дни на слава и успех. Имам безброй имена и безброй лица, аз съм толкова многолика колкото същества са се раждали, раждат се и ще се раждат до края на краищата, но въпреки това за първи път се страхувам за себе си. Но нека по напред започна с най-важно, защо съм още тук, защо говоря, аз която винаги съм била безмълвна и която презирам всички думи, задето никога не изричат всичко до край, колкото и да се леят, колкото и да се опитват. Всичко започва с мен, но и всичко пак свършва с мене кой каквото ще да мисли, но ако погледне дълбоко в себе си, ако се надвеси над собствената си тишина ще признае правотата ми. Говоря не защото не мога да постигна истината по друг начин, а истината е действие също като мен, а защото днес сякаш започват да ме забравят и аз се губя, чезна. 

Имам хиляди хиляди безчет истории във всяко време по всички знайни и незнайни кътчета на четирите посоки. Имам своето място във всяка съдба. Моята тъга идва, че никой не знае моята участ. Аз се появих сякаш изотникъде, внезапно изведнъж, сякаш сама съм спомен за нещо по-велико и по-голямо от всичко останало, но колкото и да се мъча не мога да се върна зад този предел, а усещам че натам бушуват необясними океани. Само едно помня блеснах и след мен блесна и света. Вселената беше създадена за миг, аз бях там, като че всичко премина през тялото ми, произтече през мен, не че аз съм причината за всичко, но имам чувството че съм неволен, но твърде съществен съучастник.

 И така сега ще попитайте познавам ли Бог, кой е Той, къде е?! - след като съм била при началото на началата. Истината е, а винаги съм се зарекла, докато прониквам в думите, да ги използвам само за истината, такава е природата ми – да изричам правдата, да показвам тайната на сърцето, да соча неведомите му пътища, та истината е, че и аз Го търся, откакто ме има жадувам да ми се разкрие, да разбера дали наистина съществува и къде се крие, защо се е стаил така дълбоко и сякаш е навред, а като го потърсиш никъде не намираш Лицето Му. Често се питам дали изобщо Бог съществува?! После потъвам в тъга, питам се защо се е скрил даже и от мене, от мене тази, на която позволи да е по-стара от света, друг път си казвам, че Той е коварен шегобиец, че се и изнизал и е оставил всичко на произвола.  

Ще ви разкажа за себе си, за да чуете моята история разказана от мен самата, а не от безбройните малки истории, които се опитват да ме разказват, но все нещо пропускат, не знаят, забравят, доукрасяват или премълчават. Когато се раждаше Всемира аз бях твърде млада на един миг само, но усетих че една неизмерима нежност и любов прелива в онова, което започна да се вижда. Реших да се поселя на Земята, не че не пътувам из звездите и другите галактики, просто тези думи са земни думи, те изричат земните неща с тях не може да се говори добре за нищо друго, освен за земното, та разказът ми е за онова, което те смогват да кажат.  Била съм при всички – при мъжете и при жените, при владетелите и просяците, при жреците и проститутките, при великите и при безименните, при художниците и при занаятчиите, при любовниците и при съпрузите, при майките и при бащите, при децата и при старците, при добрите и при лошите, никой и нищо не се е укрило от мен.

 Много обичам приказките за мен самата, както сега обичам киното и телевизията, там винаги съм в главната роля. Разбира се, как да не съм пристрастна към елините и тяхното забавно чувство за хумор, на старите гърци. Та според тях Прометей, преди да е сдал на хората огъня им е дал целувката, т.е. мен и така ги е направил способни да приемат вечния Олимпийски огън... Прометей направи от глина телата на хората, но те бяха просто купчина неподвижна пръст, огненосецът мъдрия син на могъщия титан Япет и пазителката на тайните Климена, който познава бъдещето, реши да даде нещо от вечността на тези крехки и красиви фигури, по-крехки от детски глинени залъгалки.  Прометей положи устни на устните им, целуна ги с огнената целувка на живота и по този начин ги изпълни с дъх. Май така се родих и да не е било точно така хубаво беше. Вярно е обаче, че познавам бъдещето, аз обещавам огъня - така беше, така е и до днес. Красива история, обичам я толкова отдавна.

Друг разказ за мен от това време е за... аз дори го познавах, за козленогия фавън Целувкис, той се беше влюбил в една почти безплътна нимфа, беше я видял през бързея, където отиде да пие вода, Аглая – блестящата. Тялото и имаше извивките на пролетни води, очите й бяха сини сини като ведро  небе, как да не трепнеш щом чуеш глас напомнящ безгрижен ромон. Та въпросния Целувкис щом я зърнал безумно се влюбил в нея, но тя се уплашила от вида му от копитата и рогата му, от косматите му силни ръце и издутите му рунтави гърди, дори не погледнала в очите му, за да види че от копнеж и нежност той нямал сили. Колкото повече Целувкис преследвал Аглая, толкова повече тя му бягала. Като всяка нимфа тя познавала изкуството да се преобразява и приемала какви ли не причудливи образи, но той винаги я разпознавал, веднага разгадавал, че се е престорила на славей, на цъфнала клонка, на полски щир или сочна ябълка. Свирел й на флейта, пеел й с надеждата да трогне сърцето й, но тя все така се плашела от грозотата му и бягала ли бягала. Един ден именно когато според Аглая умно се превърнала на скромен щир и лъхала безгрижно на свежо зелено, въобразявайки се, че е неоткриваема, фавнът пак я познал и щастливо се проснал сред сочните треви и засвирил ведро на двуцевката си. Разгневена Аглая решила да му избяга завинаги и се преобразила във вода и мигом започнала да изтича, тогава Целувкис скокнал и започнал да я събира в шепи, а тя все изтичала през ръцете му, но той не се отказвал, събирал я, а тя изтичала, събирал я и за да покаже любовта си, той се надвесил над шепите си и доближил устни до бистрата вода, сякаш да я отпие, но не отпил, а само докоснал с устни и оставил дъхът си да гали изплъзващите се води... 

Аглая била зашеметена мигом приела собствения си образ, върнала се към тялото си и нейните устни се били впили в устните на тъй жадния за нея... И така съм се родила аз от устните на Целувкис и Аглая - на фавъна и безплътната нимфа, жарка и блестяща в един и същи миг. Прекрасна история?! От там ми остана името и до днес от сливането на имената Целувкис и Аглая – Целувка. Помня я и до днес, ще я помня и занапред, обичам да я разправям с повод и без повод. И това беше едно от началата ми.  

  

Открадната целувка е като открадната ябълка – по-сладка от всичко. Сливам не просто телата, търся близост на душите – щедра съм, дарявам за миг небето, затуленото небе на Рая с цялата му сладост още тук още сега на земята... Особено съм привързана към историята за Адам и Ева, изгнаниците от Едемската градина. Чувствам, че този разказ едно от важните начала за моята безкрайна история. Чрез него разбрах, че нося нещо от вечността, нещо неизменимо и велико, че в мен има нещо велико и макар и да съм мигновена, не съм подвластна на стихията на всеменящото време.

 И така Адам и Ева първите хора безгрижно бродеха в най-красивата градина, щастливи, непознали тъга и срам, вгледани в океаните на очите си те бяха най-блажените същества на Сътворението, обикнати и обичащи, но съдбата им е била друга, а не вечната слава на Божията Любов както подозирах или пък точно това е съдбата им. Защо и как е създаден Рая няма да разправям, само ще кажа, че Едем е там в пълнотата на Любовта, защото нищо не е създадено без Любов, нито е създадено за друго освен за Любовта. Какво ги обърна, кое ги накара да ядат от забранената ябълка, а тя беше ли изобщо забранена?! Злите езици много обичат да преиначават историята, все шепнат ли шепнат, но защо в Рая има забранено място, забранен плод, защо Змията е пусната там, защо изкушава и защо Ева е била тъй слаба, защо Бог е бил тъй лекомислен да допусне това, не е ли предвидил и защо се е скрил оттогава?! Това защо, разваля всички приказки и спасява всички души да знаете!

Факт е, че хлопнаха вратите не само за Адам и Ева, но и за мен, не те са прокудени, аз самата се превърнах в скитница, след като устните ми вкусиха от златния плод, но какъв удивителен вкус имаше!!! Какво казах аз ли вкусих или долових вкуса?! Както и да е Бог ме прати при двамата, прати ме като спомен, прати ме от милост, от обич, за да може въпреки потта на челата, мазолите по пръстите, въпреки мъката и усилията на труда двамата щом се вгледат в очите си, щом впият устни един в друг да се завърнат в изгубения навеки Рай, да видят отново красотата на Едема, да почувстват безгрижието и пак да бъдат едно цяло отвъд страданието. Затова всеки път аз съм припомняне, спомен, който непрехожда, винаги тук винаги сега, Рай, който избухва в мига, надежда, която сияе и в най-трудния миг. 

Защото когато хората се целуват с истинска обич и Бог е там, в целувката,а и те се завръщат към щастливата невинност, преди да рукне стихията на времето и страданието... Тази тайна е част от съдбата ми и от съдбата на всеки, който отдава сърцето си, защото устните макар и да опират в плътта, галят душата.

Накрая ето тайната ми аз съм вечно млада, моята история е история без край, история с безброй начала. Защото се раждам всеки път наново, нямам възраст, защото се раждам хиляди пъти, всеки път в миг давам живот, преливам живот към живот, сливам, моята история е историята на безбройните раждания повече отколкото са звездите на небето... 

За другите си начала ще разказвам друг път, все някога отново ще стене дума.

Петър ПЛАМЕНОВ

* Като илюстрации са използвани репродукции от черно-бели и цветни рисунки на Пабло Пикасо литографии, офорти и скици;