Цяла година минавам покрай един храст сухи клони. Мисля си „Колко е грозен!”.
Лято: Дори листата не го разкрасяват.
Есен: Никакво изяществото – зеленината вехне кафява без алено или жълто, а клонките просто съсухрени и безнадеждни.
Зима: Клони дори без молитва – хаотични.
Пролет: Тази острота, не мога да я забравя макар, че пъпчиците са толкова невинни.
Май: Захласнах се пред щедростта на тази пищна и разгулна прелест. Аромат и белота.
Жасминов храст – единствено любовта е наистина тук. Не познах този храст. Бях забравил. Нима това са същите грозни клони?!...
всяко цъфнало цвете
ново основание
да бъдеш
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Диалогът създава пътеки. Мостът познава и двата бряга, помни реката, която ги разделя, но и какво свързва разделеното.