Портрет в прозореца

Изповедтта на един воайор

Прозорецът е око,

от което се крадат гледките!

- би искал да е възкликнал Бодлер

Да слушаш е изкуство, изкуство по-трудно от разказването, тъй като се нуждае от любов и съпричастие. Разказано е само това, което е чуто, из-слушано, всичко друго са думи превърнали се във вятър. Може да се говори онова, за което съществува готовност да бъде доловено и разбрано. Не знаеш моето име, нито аз твоето, избрал съм да ме позовават с едно от безбройните имена по света, но то не е свързано по никакъв начин с мен самия. Нуждая се огледалото на твоето мълчание, за да узная истинското име на същността си, за да разбера кой съм....

През прозореца може да се гледа баналната катадневност, монотонната река на скуката, но и вечните и красиви неща. Вижда се от близо тъжната, трагична участ на човека, слабата му несъвършена природа, несправедливият му социален космос, но и ламтежа му по съвършенство. Гледайки през външния прозорец, се отваря и един вътрешен прозорец към невидимия страшен и красив пейзаж на здрачния Аз.

Аз съм поет и воайор , но не съм някакъв си там чекиджия, който на тъмно мастурбира, защото не може да се докосне до никого, гнуси се от допир и не му става, ако не е скрит. Това не са истинските воайори, това са си просто онанисти. Истинското воайорство е изкуство, способност да се взираш в същността без да докосваш, без да приближаваш. Да гледаш, значи да проникваш да прозираш до истината. Реалният живот е съзерцанието, а не деянието. В действието има елемент на нечистоплътност, то е мърляво и винаги изопачава и изкривява идеята. Все нещо от материята полепва по пръстите, по ръцете в буквален и в преносен смисъл. Да гледаш значи да не страдаш, а хладно да се превръщаш в Творец. Затова и Бог е Мълчалив и Нетрепващ, Той съзерцава творението си с безкрайното око на небето, което никога не заспива, защото драмата на сътвореното никога не прекъсва. Истинският воайор е наблюдател на човешката съдба, а наслаждението му идва от властта и сигурността на тишината, в която потъва, тишина, отделяща от шума и врявата на глупавото ежедневие, където всичко е едно и също, поне на пръв поглед, но взреш ли се виждаш колко интересни са хората, колко низки долни и безпомощни същества са те, и колко несъвършен е бил Творецът им след като творението му е толкова недодялано и несръчно. Нещастници, които опитвайки се да живеят, всъщност сънуват живота си, са просто марионетки в ръката на Вездесъщата Случайност. Да си воайор означава да се уподобиш на Съдбата, която гледа недосегаема и свободна. Да съзерцаваш е свобода. Въпросът днес обаче е – да гледаш или да съществуваш, да бъдеш зрител или герой, да имаш власт или мъдрост и възможно ли е двете да съвпаднат?!

Живея в краен столичен квартал. Прозорецът, особено на високите сгради, прави живота да изглежда като театър. Спомням си едно хайку: “В рамката на прозореца гледам изложбата на времената ” – добре казано. Защо ли ни въздействат само онези творби, които сякаш самите ние можем да създадем, като би следвало по-скоро да ни удивляват тези, които никога не бихме предположили, че можем да създадем. През прозореца гледам живота, гледайки живея, неговата рамка е всъщност рамката на моя свят, колко повърхностно и колко вярно. Самото пространство ни създава, осъзнаваме го, за да може то самото да се о-съзнае. Прозорецът е повече от око и поглед – той е надежда и очакване – небе, близко сродно, непрекъснато молено и умолявано...

Две са постоянните гледки от прозореца ми – едната е окото на небето, което непрекъснато мени цвета си, из което плуват облаците на тъгите и радостта, а другата е гробището. При по-силен вятър от запад можеш дори да дочуеш жалбите на плачещите гласове. Въздухът е най-чувствителната материя, и при най-лекия трепет се променя, поема дъха, а този дъх не лъже, той вибрира с истината на прозирността, която не възпира, не пречи и само оживява. Дубравка Угрешич на едно място казва, че едно от най-важните повлияли на мирогледа й е факта, че е живяла близко да гробище. Една от гледките, които ме сътворяват е гледката на плачещите над разровената пръст хора. Всяка светлина има своя трагична отсянка, в нея е стаена болката по неповторимото. Тази сянка прави щастието да изглежда илюзорно. Заради нея започва да се цени всеки миг и всяка радост, да се разбира пределно красивото, но и напълно напразно усилие на всичко живо да постигне безсмъртие, да се осъзнава невъзможността за всяко съвършенство дори това на камъка. Като дете се озадачавах на това как между белите камъни хората приличат на пъплещи черни мравки, а есенно и пролетно време се възхищавах от несправедливо пищната красота на все по-високите, година след година, дървета, които в един миг на цъфтеж напомнят Рая, а през зимата изпод изящните вейки на скрежа, дарени с красотата на диамантения блясък, се протягат свирепите и костеливи ръце на черната безмерно жестока грабителка смърт. Небето и гробището – нищо не приближава, не свързва тези две гледки, а някаква обща тъкан ги прави близки, въпреки безмерното високомерие и несъпричастие на небето към пъплещите в мъката си мравчици долу. Въобще през прозореца светът прилича на играчка, закачка на безумен Творец, който е искал да се позабавлява, да разтуши скуката на своята вечност като се надсмива над нещо дребно, което си въобразява, че целия свят е съсредоточен в него. Вярно е, че всеки човек сам по себе си е център на света и на битието, но какво да се прави с толкова много центрове, все някой трябва да бъде планета, спътник, луна, следваща друга несвоя орбита.

Моят съсед от ляво е адвокат, млад хубав мъж с мускули и силна воля – тича в парка всяка сутрин, въпреки комарите, студа или жегата. Вечер винаги си е в къщи и никага не излиза, най-вероятно защото има твърде много работа. Веднъж, май исках малко сол, беше свършила в къщи, а храната е ужасна без сол. Сол, захар, брашно, бели отрови, които убиват бавно и с наслада, колко изящни средства за самоубийство е сътворил човека, за да се отърве от тежестта на живота си, без на пръв поглед да носи вина за това. Защо като звънна винаги така се бави да отвори и защо прозорците му са постоянно запердени, направо вместо да ги завесва би могъл да ги зазида. Сигурно обича да стои на тъмно в къщи, а и често у тях не свети ни една крушка въпреки, че са си вкъщи. Най-сетне отваря, кани ме вътре малко неохотно, загащва се - винаги прави така. Светва лампата в кухнята – тя гледа направо в стъклата на отсрещния блок – каква социалистическа заедност прозорец гледа прозорец.

Прозорецът е око, което гледа, но и око, което е гледано. Ако използвам сюрреалистическата езикова техника мога смело да продължа метафората: щорите са клепачи, завесите мигли. Който е измислил пердето е гений – то превръща с нежната си тъкан светлинния басейн на прозореца в далечина, в убягваща реалност, пропуска светлина, колкото да се усети присъствието на предметите, но по-малко от необходимото, за да се осъзнае действителността, плътните кадифени завеси пък превръщат отвора в сцена, която всеки миг ще разкрие неподозирана гледка. Завесите са непостоянна нетежаща стена – зад дръпнатите завеси светът не съществува – човек е затворен в собствената си вътрешна стая.

На масата стои бинокъл, чиито обектив е не по-малък от седем сантиметра в диаметър. За какво ли му е този бинокъл. Благодарих за солта уточних, че няма да я връщам- сол не се връща, за да не се изнесе късмета от къщи - бабини деветини, но като ти влезнат в главата няма отърване от тях. Едва като се прибрах осъзнах: “Той е воайор!!!”, но ми стана любопитно какво ли толкава гледа. След няколко дни се сдобих със силен бинокъл. Вече не гледам телевизия, престанах да ходя на театри и концерти вечер, просто гледам суровия материал на изкуството и с мисля колко нескопосани писатели има. Те не само не разбират живота, ами той винаги надминава очакванията и въображението им. Сапунките пасти да ядат по обрати на ситуациите – “живия живот” е свирепа и интересна история. До проклетите романтици естетическата категория интересно не е съществувала. Тя е толкова вредна за изкуството колкото и пържените картофи и майонезата. Ядлива, но пълна с канцерогени храна – бавен и скрит убиец на ниска цена. Интересното унищожи поезията и възвишеното, интересното е низко, безобразно и непочтено, защото стимулира тъмната страст на любопитството – болезнен уклон на човечеството, заради който често пъти си пати. Докато скритото отзад и на пръв поглед тайнствено, което на практика буди интереса се оказва в последна сметка неподозирано елементарно, без каквато и де е дълбочина и психологически смисъл. Можем да поделим изкуството на две епохи преди интересното и след него. След него не съм сигурен дали е изкуство или друго нещо. Трябва това нещо да се провери добра находка. В тефтерчето, никъде не ходя без него, си записвам: В следващите дни да проуча “интересното” и до месец да напиша научна статия по въпроса.

Какво ли ще ми предложи театърът тази вечер. Залез. Прозорците на блоковете са като от рукнало злато, някак нереално ярки, пламнали в онзи специфичен медено-златен цвят, за който древните латини са измислили и специално название – flameum – цветът на залеза. Здрач. Постепенно един след друг светват прозорците. Насреща блокът напомня на филмова лента, светещите прозорци отделни кадри, а хората - актьори в това живо изкуство на мига. Заключени в мига и нямаме нищо повече от него. Понякога си мисля, че човекът не е способен на нищо друго освен на фрагменти. Самият човек е някакъв фрагмент от космоса и нищо повече, отломка от нечия грандиозна мисъл. В архитектурата нищо не подчертава тази истина така както многоетажните конструктивистко-минималистични сгради. Самите ние сме една поредица от мигове нанизани един след друг и единствено протеклото време е нишката, която ни пази като история. Ние не можем да излезем, да се изтръгнем живи от мига, да напуснем настоящостта на сега-то и в това е цялата прелест и трагичност на човешката участ. В човека обаче съществува една точка на тишина, към която той може да се завръща без усилие и така да се утешава за изгубената вечност. Да стоиш смълчан в стая и да гледаш чуждия живот е подобно търсене на точката на тишината - чистото съзерцание на сътворяващия битие, а не действащия битие. Да играеш живота е скучно и често срещан недостатък при хората, светът постоянно агонизира от скука, докато да съзерцаваш играта на другия е сила. Погледът има власт на тая мощ се дължи и моята собствена устойчивост моята неизчерпаема енергия.

Колко е вкусна гълъбовата кълка престояла няколко часа в специална марината от зехтин, балсамов оцет, чесън, бахар, копърово семе и доматена салца, почти алангле. Днес си приготвех гълъб. Всеки ден долитат гълъби на балкона и понеже не ми се слизаше до магазинчето, реших да си приготвя обеда от каквото Бог-дал. Нароних на едри трошици стар хляб, оформих ги в пътечка една зад друга от балкона през отворената врата до кухнята – индийска нишка на коварството. Познавайки лакомията на гълъбите нямаше и съмнение в успеха на начинанието, следвайки трошиците като бедния Хензел. Щом влезна един охранен мъжкар с ярко червени крачка, синьо-зелена гушка блеснала на слънцето и с нахални, но страхливи очи - хлопнах вратата. За да се оскубе някоя птица по-лесно е добре да се попари с много гореща вода с малко сол в нея. Бутчетата мариновах, а останалото направих на яхния с малки лукчета арпаджик, праз, чесън, червен сос от домати и чушки със селски мерудии магданоз, копър, босилек, чубрица, щипка индийско къри, черен пипер и динджифил на върха на ножа. Това е била някога любимата храна на поповете и затова е наречена “Попска-яхния”, обичайно се приготвя с пилешко или друг дивеч. Храната по правило е скучна. Винаги едно и също, но подправките са въображението, онова което мени и създава вкуса. Яденето е простата случайност, подправките са историята на едно ястие, характера на приготвящия, настроението на момента. Днес бях и ловец и изтънчен готвач, а сега създавам един шедьовър от самата реалност.

Седя удобно в креслото си срещу прозореца и наблюдавам кадрите на светещите прозорци, чудесен филм. Дори не трепвам, не дишам. Виждам всички подробности бинокълът е професионален, такива използват капитаните на кораби.

На последния етаж една самотна жена в особено луксозно обзаведен апартамент с картини по стените и малки пластики около меката мебел в бледо прасковен цвят, говори по телефона, рязко затваря слушалката и известно време се щура напред назад, очите й са като на полудяла уголемени, виждам как гърдите й се повдигат учестено. За миг сяда на една софа и държи глава в ръце. Когато пак имам възможност да видя лицето й то е вече бледо спокойно и по някакъв невероятен начин ведро. Вечерта навън е чудна края на май - не е горещо, вятърът гали, самият той е музика, дъхти на жасмини толкова силно, че тъмнината трепти във виолетови отсенки. Жената бавно стига до прозореца, отваря го, вдъхва тази привечерна свежест, миг преди да изгрее луната, обляга се на рамката. Покачва се на нея и “О, ужас!!!” скочи от прозореца. В първия момент не осъзнавах какво видях. Тя политна толкова неграциозно, като хвърлен чувал, в първия момент ми се стори че изхвърля дрехи, а не че тя самата скочи. Не очаквах такова нещо да видя тази вечер, дори леко трепнах. Понякога такива промени в предначертания сюжет озадачават. Тя бе тупнала в градинката, и трупът й размазан от силата на земното притегляне, бе изкривил малка оградка от ковано желязо боядисана в сребърно. Част от непомачканите от нея цветята си дъхтяха, дори по-силно от обичайното. След два часа всичко утихна.

Пак се взирам. Най-горният етаж – апартамента на самоубийцата вече не свети. Прозорецът е сляп и празен, напомня на пещера, на вулва, която приканва да откриеш тъмнината на страстта в нея, да нахлуеш, да потънеш в страшният й, но и утешителен мрак. На по-долния етаж гледката също е драматична. Тази вечер планетите са в странна конфигурация Сатурн е на трон и е в опозиция на Марс и Юпитер - всичко скрито излиза на яве с цялата си чудовищна очевидност. Около един ковчег, в който лежи млад едър мъж, плаче и се суети стара жена. Всичко е доста сълзливо. Слизам по-надолу.

Възрастен доста запазен мъж с достолепно поведение прошарени брада и гъста коса, седи срещу прозореца, за миг сякаш предполага, че го наблюдавам и ме гледа вторачено, но всъщност погледът му е взрян в нищото на мрака и оранжевата светлина на уличното осветление. Пуши едри пури, пие скоч без лед в ниска тумбеста чаша и държи в ръката си бастунче от червено дърво, завършващо със сребърна лъвска глава. Между отпиванията устата му потреперва от някакъв вътрешен гняв, може просто да има тик, защото иначе е напълно спокоен и цялото положение на тялото му излъчва увереност и непоклатимо себеусещане за достойнство. Интересен и странен човек – като всеки друг.

На по-долния етаж виждам мъж, който чете едно писмо. Докато го чете изражението на лицето му е толкова изумено, почудата така отчетливо се долавя, че лицето му прилича по-скоро на театрална маска, отколкото на жив човешки лик. Става нервно отива до прозореца и гневно дърпа завесите.

Под този прозорец с мека светлина грее един друг прозорец – това е любимият ми прозорец. Той разкрива гледка към една много красива млада около двадесет и четири годишна руса жена, винаги облечена добре. Някой звъни на вратата й и й дава пакетче, тя се разписва задъхано. Затваря вратата и пръстите й алчно и жадно треперейки развързват малкото пакетче, разкъсват хартията – кадифена кутийка алена като кръвта на есенен залез, отваря, не мога да видя какво е вътре. Очите и зейват, устните й се разтварят от изненада, тя немее, не може да се съвземе вече няколко минути, не чува тупурдията на съседите, които току що се прибират и разбират за инцидента, не чува как кучето лае бясно до нея и поскача. Тя е вцепенена, очите й са два влажни диаманта в пролетна утрин, просияли от случайни лъчи във всички цветове на щастието. Вцепенението й продължава доста дълго, което показва силата на неочакваните подаръци, в които винаги съм вярвал.

Въобще хората са податливи на дарове, ако не им дадеш нещо материално те никога не биха те обичали, ако ги отрупваш с дарове поне ще се нуждаят от теб. Всяка любов се купува – особено тази на красивите русокоски със слънце в косите, всяко доверие е дар. Даровете те правят удобен и желан, обичта изисква удобство, за да съществува, ако в един момент любовта ти стане неудобна, веднага те намразват. Поискаш ли нещо дребно, като например да те изслушат във важен за тебе момент, когато си силно развълнуван и копнееш да споделиш с някого трепета си, в този миг на слабост, на невнимание и неумение да си постоянен слушател вече си декласиран. Ето защо дарове, мълчание и изненади - с една дума удобство – това е, което изисква любовта.

Има два тъмни етажа, а над партера свети една спалня. Там мъж и жена страстно се любят. Не обичам да гледам секс, дори и на живо, вече подчертах, че съм качествен воайор, а не някакъв си там адвокат-онанист. Учудва ме само как смъртта засилва сексуалното желание, те сега са хищници, които се дерат, разкъсват от страст, изяждат се. Сигурно ще заченат и дете, което ще се роди красиво и жестоко. В секса ние се изгубваме в другия, нямаме собствено лице. Затова мразя да гледам секс, любовниците така си приличат, когато искрено са заедно, че е направо ужасяващо, още повече в онези мигове, когато насладата и болката сякаш се обединяват и екстазите, в който анонимността е единственото сигурно нещо. Бог е измислил секса, за да обезличава. Прав е Сартър “Адът това са другите”. Страстта към другия отнема нещо от Аза, ущърбва го, прави го не-цялостен, несъвършен, завръща го в онова бездвижно състояние на Платоновите андрогини. Другият е винаги враг дори в мига на любовта, той ранява дори само със собственото ни влечение към него. Страстта, която дърпа в-и-към другия е страстта към смъртта. Азът умира в другия. Сексът е живот, които преминава през смъртта на Аза, уви всички мислят, че това е върховното удоволствие, анонимността на екстаза, който те лишава от лице. Бога не е в екстаза, той е отвъд него в тишината. Секса никога не е тих, той е карнавал, шумотевица, в която не само не можеш да имаш собствени мисли, но дори е забранено да имаш такива. Не искам да гледам повече тези статисти те искат живот, а сътворяват още един смъртник в този свят, още едно трагично същество, което ще разбере какво е да умреш.

Мракът е толкова плътен вън от светлините на прозорците и уличните лами. Защо ли луната се бави да изгрее... Само мракът може да укрие, да остави лицето да е само за себе си без никой друг да го омърсява с погледа си. Излизам само нощем, когато никой не може да гледа на лицето ми като самоочевидна реалност.

Досега разказвах своята история, защото гледайки носиш отговорност пред всичко, което си видял, погледът има вина пред видяното. Наблюдаващият съучаства, съдейства на гладката, през него, тя става трайна, а не случайна, става история, разширява се и придобива значение за живота. Свидетелското око прави от едно напълно произволно стечение на обстоятелствата, непоклатима логика на съдбата. Разказването на тази история е равносилно на самоубийство, разкритието на едно престъпление е разкритие на престъпната същност на мирозданието. Ние идваме на света като бял лист – tabula raza – празна табличка за писане, животът ни изписва, превръща в нескончаеми и живи истории, до последния ни дъх. Но истината е, че тук се озоваваме внезапно неочаквано и не знаейки нищо друго за себе си освен самоочевидния факт че СМЕ, че животът ни Е. Не знаем нито дали сме добри, нито дали сме лоши - такъв е сарказмът на битието, основа за цялата му поезия. Нима се нуждаем от ужасното, за да осъзнаем красотата?! Във всяка история по ирония на съдбата има и случайни персонажи, които нямат смислена роля, но не са и наблюдатели. Те са всъщност образи на скуката в света като тези двамата любещи се в апартамента над партера. Прозорецът е картина на реалността, рамка на ужаса, но и отвор към небето, душата на дома, има ли в душата ми прозорец за небесата?! Имам ли дом вън от себе си. Моите очи и моят поглед са причината за всички тези кадри. Аз съм причината за всяка една от тези гледки.

Русата жена е моята любовница, аз й пратих пръстен с диамант колкото лешник. Срещаме се тайно повече от година. Не ми помаха през прозореца въпреки, че знаеше че гледам, тя не обича мен, а даровете ми, дали е достойна за любовта ми , а не беше малко усилие да сътворя тази изненада така непринудено и естествено. Най-голямата трудност в едно умение при практикуването на изкуствата е всъщност естествеността, тя се постига с цената на небивали усилия и струва толкова много години, че човек се омаломощава докато я придобие, но в мига когато я овладее вече има неподозирано мощно оръжие. А аз го владея.

Мъжът над нея е най-добрият ми приятел, учехме в едно училище и седяхме на един чин. Все казваше, че бих бил гениален, ако не бях толкова затворен, страхлив и флегматичен. Той страда от неразбиране на гениалната природа, макар и да има интуиция за нея. Работата е там, че робува на романтическите глупости на Шилер, Гьоте, Шопен и т.н. Смята, че геният е вид луд, който обаче е толкова нормален, че да може да управлява лудостта си. Не писъците на Вагнер, когато не му обръщали внимание, нито настръхналите мустачки на Дали или пък оскубаните хоризонтални вежди на Марлене Дитрих имат нещо общо с гениалността. Не и различието и оригиналността са в основата на гениалността. Геният е човек, който в един миг на прозрение и вдъхновение, в екстаз, в акмето на съществото си не е спестили нищо и цялото му същество е излезнало от сенките на естеството си, от чудовищността на природа в светлината. Миг, в който се е подарил на другите без остатък, и по този начин се е превърнал в един видим свят. Талантите са хора, които не са могли да се раздадат напълно, а некадърниците са крайни егоисти. Писмото е от мен, то показва с неопровержими аргументи, не само че не съм страхливец, но и че съм всеотдаден творец с ярко въображение. Ето неговото съдържание:

Скъпи ...,


Не съм ти писал от много време, и без друго писането на писма вече не е модерно, но чрез този старомоден акт искам да те убедя за пореден път в своята гениалност, която ти прозря още докато бяхме деца. Така вместо и-меил, ес-ем-ес или обаждане по мобилния, ще се постарая да ти покажа как думите вършат неща и колко всъщност е силно словото, въпреки твоето убеждение, че в наше време словото вече не струва нищо. Все ме убеждаваше, че за да успея в живота трябва да се науча активно да сътворявам ситуациите, които да ми помогнат да изразя себе си, че нося отговорност към своите таланти. И аз те послушах, защото ти имах доверие и те смятах за най-близък приятел, чиито съвети си заслужават. Последвах думите ти, но те се оказаха лъжливи. Работих много, писах, дори публикувах тук и там из най-стойностните издания. И все пак едва свързвах двата края, а днес само бинокълът, през който сега те гледам,струва повече, отколкото твоя апартамент. Никога не съм вярвал, че хората са толкова глухи, че социалното пространство е до такава степен нямо и лишено от ехо, в него не може да откънти дори и една свястна мисъл, ако не е поднесена блудкаво и сензационно. Но сензацията, която ти предлагам е постигната чрез словото и силата на ума. За да постигна всичко това използвах шанса, който ми предостави съдбата и една случайност. Бях в депресия, когато открих бинокъла – той бе моето спасение. Една вечер, докато мечтаех за театър, а нямах пари да отида, видях съседът над тебе да въвежда красива жена, в апартамента на последния етаж, тази която и до сега го обитава. След това я целуна, съблече – другото е ясно. Няколко дни по-късно му написах писмо-ултиматум със снимки, които го уличаваха в изневяра. Той е шеф на тъмен бизнес, имаше достатъчно пари... притиснат до стената и не знаещ кой съм аз ми даде достатъчно пари, за да издам първата си книга и да я разпространя. Иронията на съдбата е велика, защото тя стана бестселър и аз вече не се нуждая от чужда помощ. Един ден синът му, слезнал случайно до офиса на баща си и открил писмото ми. Разбрал , че собственият му баща е бил любовник на жената, за която той имал намерение да се ожени. Това писмо се превърна в спусъка на последвалите събития. Вече може да се убедиш не само в силата на случайността, но и в силата на словото в красноречивата му мощ. Трябва да се признаеш за победен, независимо, че тази победа ми горчи, но трябва да ти напомня, че аз съм победителя в нашия облог. Думите не са мъртви, те са живи същества, те творят дела в тях е стаена неподозирана мощ и това доказва правотата на моята позиция. Единствения въпрос, който остава открит е дали словото е откровение или проклятие, дали с него си служи Провидението или Случайността.

Със смирение твой приятел: .....

От тези редове се разбира как постигнах популярността си и защо останах да живея в своя стар апартамент. Страха е стихия на нея дължим много на това което сме. Нощ е страховита със своята съдбовност. И всичко в нея се дължи на мен. Аз съм убиецът, аз написах този страховит сюжет и той сега се сбъдва.

Думите никога не са били така силни, чувствам се като Касандра пророчицата, на чиито пророчества никой не вярвал, но винаги са се сбъдвали. Аз не вярвах на собствените си пророчества, но те се сбъднаха също така неотменимо като тези на дъщерята на Хриз. Аз получих парите, за снимките и писмото, те ми помогнаха да стана богат. Синът заплаши баща си, че ще го убие със собствените си ръце, ако не се отдръпне. Стария обаче твърде властен, себичен и ревнив, от гняв и прекомерна гордост намерил наемен убиец, който да пръсне черепа на сина му и да отмъсти за изневярата. Сега наивникът лежи в ковчега си, а над него плаче майка му. Каква ирония баща и син влюбени в една и съща жена, която обаче не е майката и заради, която единят загуби живота си, а другия се лиши от син и наследник. Жената, която се хвърли през прозореца е любовницата. Тя не можа да понесе, че човекът, който най-много обичаше на света, е убит от собствения си баща – мъж, който смяташе, ако не за почтен, то поне за достоен. Тя явно бе решила да избяга от ужаса на този свят по единствения й възможен начин – чрез самоубийство и така да съхрани малкото останало й човешко достойнство и чувство за справедливост.

P.S. Вече не мога да пиша. Още не проумявам, защо светът е така несъвършен и хората толкова страховити в глупостта и гордостта си. Светът не искаше моята поезия, отхвърляше чистотата на душата ми, докато правех всичко, за да му ги подаря, а по-сетне когато ги изгубих, оцени уникалността им и започна да ги търси, да си плаща за тях. Иронията е в това, че се цени безвъзвратно загубеното, а докато то е било възможно цялата действителност му се противопоставя и го е убива ден след ден. Светът ненавижда чистотата и убива всичко красиво. А днес съвестта ми е толкова тиха, все едно, че съм причинил смъртта на досадни комари, а не на хора. Безнадеждност и безизходност нищо повече. Човек носи в себе и тъмна страна, добре е да се вгледа в нея, да я приеме и да се опита да й се противопостави, а аз не само я погледнах, а се оставих да ме погълне. Струва ли си словото тези погубени животи?! Имам време да разбера - цял един живот, но не знам дали отново ще проговоря някога. Страховитата сила и безмерната слабост на словото ме плашат. Не мълчаливите очи истинският прозорец към душата е устата, която говори, а моята ще мълчи. Очите ми ще действат. Все пак вече имам чудесен сюжет, но ще го оползотворя ли?! Струва ли си въобще и най-великото слово цената на живота?! Всеки писател плаща за творбите си със собствения си живот, а аз с живота на другите.

Бележки:
1. Воайор - от френски зяпач, зрител, наблюдател;
Речникът по психология определя воайора като човек с нарушена комуникативна способност; вид изкривено, сексуално поведение, при което наблюдаването на голи тела или съвукопляващи се двойки предизвиква силна сексуална възбуда и довежда до оргазъм, което не би могло да се случи при директен дактилен контакт. Вояйорството е слабо психическо отклонение от нормалното сексуално поведение. Причина за него е психологическа травма в детството, властен баща, недостатъчно нежна майка и потиснато либидо.
Според проф. А.Т. Хубенс воайорството е лечимо, тъй като до голяма степен е следствие от културното табу, наложено на индивида от родителския авторитет. Не на последно място причина за тази невроза е виртуалността и виртуалният секс – порнофилмите, телевизията и интернет, както и фетишизирането на сексуалното в рекламно-пазарната практика. Сексът и незадоволеното желание, раздразненото, стимулирано либидо, но неудовлетворено, не само продава, но и невротизира. Воайорството е форма на бунт срещу установеното, то е кражба на интимност, уподобяване на вевиждането, дистанциране от плътта, но и невъзможност за сублимация. Воайорът копнее за духа, но не може да го постигне, също както не успява да постигне и плътта. Това е човек на границата, който не може да прекрачи нито отсам, нито оттатък, човек обречен на страдание, тъй като не може да извиси духа си, нито да остане само телесно същество, от което получава силно чувство за вина, срам от собствените желания и усещане за непрекъснато пре-грешение - грях. Б.А.

2. Акме от стргр. ез - красива старогръцка дума за връх на планина, стрела; и на житейски или творчески път; върхова проява на духа; Б. А.