Арчимболдо - рецепти за гледане

Арчимболдо – рецепти за гледане

или

УЖАСЪТ на ЧРЕВОУГОДИЕТО
/из записките на един изкуствовед, изкушен от старинната гастрономия/

Живописта отразява не някакъв външен свят, а се взира вътре в скритите гледки на самия човек. Името на италианеца Дузепе Арчимболдо винаги ме е тревожело с фантастичните му картини – необясними сънища, халюцинации или скрити ониромантии... Този обладан от музите човек на ренесансовия 16 век за дълго забравен, днес изглежда още по-налудничав и нереален. Вече десетилетия вървя по неговите следи и се мъча да възстановя чертите на чезнещия му портрет, но той продължава да ме изненадва. Необичайността на вътрешните му пейзажи, винаги ме е учудвала, не ми дава мира усещането, че все нещо се изплъзва на моята наблюдателност, колкото и зорка да е тя.
Арчимболдо - загадъчен и противоречив човек, се ражда и умира в Милано, но дълго време служи при императора на Свещената Римска империя Максимилиан II и неговия наследник Рудолф II във Виена и Прага. Заради живописния почерк се смята, че е последовател на школата на Леонардо и най-вероятно е бил възпитаник на негов ученик. По свидетелството на Бенно Гайгер младият Арчимболдо е видял скицник с рисунките и инженерните проекти на Леонардо, които му предоставил приятеля на неговия баща, също художник, Бернардино Луини. Но той не остава в сянка, силата на личността му намира неповторим начин да се изразява в сложни алегорични картини.
Знаменитите цикли „Годишни времена”, „Стихиите”, Богът на плодородието - „Вертемнус”/ смята се, че тук е изобразен Рудолф II/, „Библиотекарят”, провокират погледа, които съзира лице, а после възхитен с изумление открива, че то е съставено от безбройни детайли от разни същества, плодове, зеленчуци или предмети, подредени в разказ, със значение, дори по музикален принцип. Арчимболдо е бил запознат с Питагорейското учение и се е опитвал да го въплъти и изрази в картините си. За него нищо не е „само”, всичко се намира в съгласие и битието надмогва самотата си чрез своята вътрешна напевност и съзвучие. Времето пронизва съществата, променя и ги преобразява. Цветовете говорят за състоянията на времето, докосват същността и могат да я разказват... Човешкият свят е потънал в природата, от която се изтръгва, но и в която се завръща. Красотата за Арчимлобдо е разбулването на тайните съзвучия и съответствия, изразена в платната му чрез контрастите в светлините, обемите и колористичните комбинации.
Четирите стихии са съставени от същества или предмети, които изразяват техния характер, а в подредбата им е вложена спецификата на естеството на мощта им. Мълчанието с неговата мъдрост, простряна до дълбините, изкуството на сушането, на всемирната музика в стихията на водата е внушена чрез образа на дълбоководна седефена раковина на мястото на ухото, от която виси перлена капка... Благородството и търпението на твърдтта, пък е представено в образа на елен, увенчаващ челото на стихията „Земя” - красноречив белег за достолепие и първенството на мисълта и разума. Носът е заек, деликатен занак за инстинктивността и бързината на човешкия нюх, надмогващ нашата слабост, но и символ предаващ атавистичния страх у самия човек, изправен пред чудото на живота. Агнецът е на мястото на сърцето, за да покаже смиреността и милостта като дълбочината на способността за обич, а дързостта и силата – лъва, заел мястото на раменете - висината небе достойнството на тялото. Стихията „Въздух” е обицетворена от птичето множество, мислите и тяхната неуловимост е оставена на морските пътешественици албатросите, а вечно будуващият дух на совите. „Огънят” е разпалената страст на разума, която поглъща целия свят, защото се живее чрез мислите, но оттук избухва и барутът на гнева и гордостта. Загадката на Арчимболдо въпреки това не се изчерпва само с четимостта на занците, със сложността на мелодично тонираните цветови нюанси на палитрата и символични подредби на предметите и съществата в алегоричните му платна . Често го обвиняват в преднамереност и прибързано причисляват изкуството му към смятания за повърхностен късно ренесансов маниеризъм, но забравят, че и това е част от космическото му усещане за битието като театър, като драма, която се разиграва в един стихиен и непреодолим мащаб в-и-отвъд човешкото, че видимото е маска на невидимото и формите са проблясъци на загадката... Причудливата изобретателност на неговия гений намира израз и в множество инжинерни проекти, във виртуозността му като и майстор на декори, костюми, театрални тържествени процеси, празненства с фойерверки и какво ли още не.

Усещането, че все нещо ми се изплъзва от неговия облик, обаче остава непреодолимо. Наскоро попаднах на следа - сборник със старинни готварски рецепти от неговото време. И изведнъж пред мен се разкри поредната загадка - наколко алегорични портерети, свързани с критичното отошението към храната и чревоугодието, се оказва, че са своеобразни „рецепти за гледане”, макар всъщност да са нагледни трактати за мярата и страстта. Прочутите портрети-палиндроми - „Готвачът ” и „Градинарят”, картини, които при преобръщане запазват своя смисъл и образ, като променят акцента без да загубят нащо от въздействието си. И Готвачът и Градинарят от тези, будещи почуда, портрети се превръщат в натюрморти. Някои от картините на Арчимболдо вдъхват ужас, но тази естетика на ужасното се дължи на етическия им език – чревоугодието унижава достойнството и свободата на господстващият над себе си и желанията си човек, защото се превръща в изпепеляваща и заслепяваща страст. Характерите на градинаря и готвача са ясно изразени в картините – ако Градинарят е простодушен, открит, усмихнат, ведър и малко глуповат, то готвачът е по-скоро страховит, буди възмущение с инстинктивната си агресивност и пошла суета на инатлив и лаком човек. А на шлема му стои резанче лимон, а отгоре няколко дъбови листа с три жълъда, за да намекне за естеството на чревоугодната му страст. Но играта на Арчимблдо не спира до тук - тези визуални проповеди-палиндроми са и готварски рецепти. В сборника на Джентиле Ломаццо от 1573 г., озаглавен „Рецепти за разтуха на небцето”, се откриват надлежно описани следните изкусителни ястия, по онова време белег за изтънчено небце и висша гастрономия, в тях лесно се припознават портретите-палиндроми на Арчимболдо. „Готвачът” е празнично ястие – прасенце сукалче, пълнено с цели пътпадъци, които от своя страна са напълнени с пастет от млян гъши дроб, овкусен с ароматни корени и бели трюфели, мариновани във винегрет от зехтин, лимонов сок и пера пресен лук. Не по-малко причудлива изглежда и рецептата, олицетворена от „Градинаря” - пищна зеленчукова салата от рукола, бяла ряпа, моркови, червен кромид, бялата част на пресен лук, салатни листа и цели млечни лешници. Салатата се овкусява със сос от зехтин, джоджен, копър и смелени орехи в хаванче. Това зеленчуково пишество, изразява лекия нрав и здравето, до което се достига, когато човек се храни с тази на пръв поглед непретенциозна храна.
Картините, посланията, дори самата личност на Арчимболдо са някакво движение от тайна към тайна, огладало, вгледано в огледало, врата от една загадка към друга..., но всичко всъщност изразява глобалното усещане за виртуозната игра на съществуващото, чиито форми и същества преливат безспирно едно в друго, в неудържимия поток на битието, което само е някаква неподозирана и изненадваща прищявка на безгрижен бог...